— Защо не ми каза?
— Щеше ли да ми повярваш?
— Не.
Линк въздъхна. Кери бе права. Той нямаше да й повярва… за нищо на света. Седна и наведе глава. Ругаеше се и се наричаше с какви ли не епитети. После изведнъж потъна в мълчание. Най-накрая се осмели да погледне Кери. Сълзите бяха оставили солени следи по бузите й, но очите й бяха ведри и насочени към него.
— Боли ли те?
Тя поклати глава.
— Носиш ли вода?
— Манерката е вързана за седлото.
Линк се изправи. Приближи се до коня, който през цялото време пасеше кротко. Манерката висеше на кожена каишка. Развъртя капачката, навлажни носната кърпа, която сутринта бе сложил в джоба си, и занесе кърпата и манерката на Кери. Тактично се обърна с гръб, за да я остави миг-два на спокойствие.
— Благодаря ти.
Когато отново се обърна, Кери се беше облякла и стоеше тихо, сякаш чакаше нарежданията му. Бе я смазал не само физически. Господи, колко жестоко постъпи с нея! Бе я наранил безвъзвратно. Очите й вече не блестяха със светлината на чистите сапфири. Бяха се втренчили безизразно в него.
— Ще се прибереш с мен с пикапа — заяви той. — Ще вържа коня за колата.
Линк се върна, хвана Кери за лакътя и я преведе по неравната земя със загриженост, която при други обстоятелства би била смешна. Трепна, когато тя се качи в пикапа. Пътуването обратно към дома на семейство Хендрин продължи доста повече. Линк шофираше бавно заради коня и заради болката, която Кери навярно изпитваше. Знаеше, че от друсането може и да й прилошее, и се ругаеше като звяр, докато колелата се въртяха и подскачаха върху грапавите буци.
Когато стигнаха до къщата, Линк вкара колата в гаража и загаси двигателя. Стояха мълчаливо в мрака.
— Всичко наред ли е? — виновно попита той.
— Да.
— Мога ли да ти бъда полезен с нещо?
Кери сведе очи към ръцете си, които стискаше на скута си. «Би могъл да кажеш, че ме обичаш» — отвърна мислено.
— Не — отвърна тя и преглътна сълзите си.
Линк слезе. Преди да успее да заобиколи, за да й помогне, Кери се бе измъкнала от колата и отвързваше коня. Отведоха го безмълвно в конюшнята и го предадоха на един от работниците. Закрачиха напрегнато към къщата. Всички се бяха събрали на терасата. Джени люлееше на коленете си Трент, който бе настроен войнствено. Кейдж седеше на шезлонг и замислено се бе вторачил в плувния басейн. Децата си играеха на плиткото. Рокси и Гари Флеминг се бяха разположили на масата и унило пиеха разхладителни напитки. Сара Хендрин режеше рози от един отрупан с цвят храст и ги нареждаше в кошничката, която съпругът й държеше.
С изключение на децата, всички бяха в лошо настроение. Кейдж вдигна глава и забеляза Кери и Линк, които влязоха през портата. Насочи репликата си към жената:
— Имаме неприятности.
Единадесета глава
Кери с мъка изплува от блатото на отчаянието, в което бе затънала, и попита:
— Какви неприятности? — Отпусна се на стола, който Кейдж й поднесе. — Не с Джо, нали?
— Не — успокои я Рокси. — Чувства се добре физически, но е страшно потиснат. Лекарят предлага следобед да го изпише. Смята, че ще се възстанови по-бързо, ако е сред децата.
— Тук ли ще го докараме? Джени, ще те притесним още повече.
— Ни най-малко. Ще сложим още едно легло в стаята на Трент.
— Аз заминавам — рязко заяви Линк. — Ще има място.
— Мисля, че снощи се разбрахме. — Джени го стрелна с очи. — Няма да те пуснем. Пък и Джо ще е по-спокоен, ако си тук.
Думите й не бяха лишени от логика и нито Линк, нито Кери ги оспориха.
— Е, щом си сигурна — неуверено продължи Кери. — Ще бъде само за ден-два, докато осиновителите му го вземат.
Гари се прокашля прекалено високо. Рокси се размърда на стола си. Кейдж и Джени се спогледаха неловко.
— Нещо лошо ли казах? — интуитивно зададе въпроса си Кери. — Вероятно съм засегнала неприятностите, за които споменахте. Какво става? Да не би бъдещите родители на Джо да изпитват опасения от раната? Ако се безпокоят за травмата, лекарят ме убеди, че увреждането не е трайно.
— Всъщност, Кери — изрече Кейдж с явно нежелание, — никога не сме обсъждали Джо.
— Какво? — изкрещя Кери и се вторачи в него. — Бяхме се разбрали, когато доведа децата тук, за всяко да е осигурен дом.
— Да. — По лицето на Джени се изписа тревога. — Ето защо не те предупредихме. Двамата с Кейдж решихме, че независимо от всичко не бива да оставяш нито едно от тях.
— Повечето хора смятат, че Джо е твърде голям, за да бъде осиновен — тихо промълви Кейдж.
— Ясно.
Кери отпусна унило рамене. Още не бе дошло време за обяд, а й се струваше, че откакто се събуди тази сутрин, са минали години. Сърцето й се свиваше при мисълта, че се е влюбила в неподходящ мъж, и тя потърси утеха в самотната езда. Но в действителност вълшебното изживяване се превърна в кошмар.