Джин изруга, когато болката прониза наранените й пръсти и със закъснение й напомни, че спусъците на лазерите в кутретата й не са достъпни по обичайния начин. Друг лазерен изстрел изсвистя във въздуха над главата й. Тя се завъртя на бедро и рамо, насочи крак към рампата долу и стреля с бронебойния лазер.
Левият й крак, изглежда, отскачаше самостоятелно, нанокомпютърът насочваше изстрелите със смъртоносна точност… и лазерният огън отдолу внезапно престана.
Всичко стана за един миг. Долу сигурно имаше други трофти, както и въоръжени хора, но за щастие цялата тази сила бе съсредоточена от дясната страна на кораба, между трофтийския жилищен комплекс и входа за човешката половина на Мангъс. Тя разлюля левия си крак назад към въздушния шлюз и повтори процедурата по заваряване, която бе използвала с вътрешната херметизираща врата. После смени целта и изряза парче от гумирания тунел. Изправи се, хвърли последен бърз поглед към рампата долу и скочи през дупката върху лявото крило на кораба.
Когато изтича покрай соплото на двигателя, излъчващата се от него топлина я удари като нещо твърдо. Джин се приведе и продължи да тича по крилото. Точно пред нея беше сградата на ремонтния хангар. На последните няколко метра от носа на кораба бе нахлузен дебел гумен пръстен. Горният дек на машинната секция скриваше от погледа й по-голяма част от Мангъс отдясно. Вляво…
Вляво значителна част от външната стена беше изчезнала.
Беше очевидно, разбира се, стига да помислиш за това. Сводът, който прикриваше така добре присъствието на трофтите тук, пречеше на нормалното приземяване. Най-простото решение беше изграждане в стената на плъзгаща се врата.
Която от нейна гледна точка бе много полезна. Това означаваше, че ако тя и другите можеха да излязат от кораба, нямаше да се налага да се катерят по никакви стени.
Стигна до гумения пръстен без проблеми — нямаше нито изстрели, нито викове. Но в следващия миг разбра, че е изправена пред нов проблем. Между пръстена и кораба нямаше пролука, през която да се провре, и макар че с бронебойния лазер лесно щеше да го пробие, всички трофти вътре щяха да видят нахлуването й. При невъзможността да използва лазерите на кутретата си обаче…
Тя стисна устни, клекна, сложи средния пръст на дясната си ръка върху коляното си, насочи кутрето си в целта и след като мислено кръстоса пръсти, с палеца на лявата си ръка натисна нокътя на средния пръст на дясната.
Винаги си беше мислила, че механизмът на спусъка може да се задейства само при натискане със съответната ръка. Очевидно не беше вярно. Този начин беше неудобен, но действаше. За няколко секунди прогори парче от гумата, хвърли последен поглед зад себе си и се мушна през дупката.
На Авентини беше влизала в хангар за космически кораби. Този изглеждаше по същия начин. Командният модул на кораба — стандартна трофтийска плоска пирамидална конструкция, доколкото можа да види от високото място, на което стоеше — стърчеше в центъра на огромна площадка с подвижни стълби и рампи, водещи до входове и участъци за достъп до оборудване. Край стените на хангара, отдръпнати от кораба, който се подготвяше за отлитане, се издигаха скелета и кранове.
Десетина трофти стояха по рампите или по пода на хангара. Всички бяха с оръжие в ръце и видимо разтревожени.
Никой още не я беше забелязал.
Джин ги огледа по-подробно. Наистина бяха разтревожени — разтревожени и напълно несигурни в онова, което правеха. „Но всички са въоръжени — предупреди тя сама себе си. — Всички са въоръжени и са много!“
Тя облиза изсъхналите си устни и обмисли следващия си ход.
Под себе си и вляво видя долния край на една от подвижните стълби, водеща към задната страна на командния модул. Изглеждаше невероятно, че стълбата все още е до кораба, освен ако до горния й край нямаше отворен вход. Но не беше вероятно той да е неохраняван.
Все пак това беше най-добрият й шанс. И трябваше бързо да се възползва от него — преди трофтите отвън да разберат къде е отишла и да предупредят останалите. Ако можеше да измине още няколко метра покрай товарния отсек и да достигне задния край на командния модул преди някой от извънземните да погледне нагоре…
Беше изминала едва два метра, когато на площадката се чу възбуден трофтийски говор.
Джин изруга под нос, изправи се и се приготви за бягане. Лазерен лъч разцепи въздуха пред нея и я заля с топлина и светлина. Тя автоматично затвори очи срещу виолетовото петно, което сега плуваше пред тях, и превключи оптическите усилватели. Стигна до набелязаното място, спря, изви се на четиридесет и пет градуса настрани и скочи.