Сан се ухили.
— Според мен и така не беше далече от удара. — Хиленето му се превърна в сериозна, почти смутена усмивка. — Знаеш ли, Моро… Джин… трябва да призная, че в началото не ми харесваше да си в групата. Не поради традиционните причини, които изтърси Лейн, а защото никоя от жените, които познавам, не притежава този… ох, не зная — инстинкт за убиване, предполагам, който трябва да има един боец.
Джин вдигна рамене и се насили да посрещне погледа му. После каза:
— Разбирам. Всъщност много от онова, което вършат кобрите днес в по-голяма част от заселените области на световете, е повече патрулно-полицейска работа, отколкото истинска война.
— Спри — изръмжа Сан пресилено и вдигна ръце. — Нямам нищо против, че ти си с нас, но нямам намерение да влизам в теоретични дискусии за достойнствата на жените, които ги правят подходящи за кобри, благодаря. Не и с окачен на врата уред за наблюдаване на всяко мое действие. — Той си погледна часовника. — Остава само около половин час. По дяволите… имам още да уча.
— Аз също — Джин облиза устни. — Благодаря, че намина, Мендър. Аз… такова…
— Манди — каза той и отвори вратата. — Всички ми викат така. Чао засега.
— Чао, Манди.
Цяла минута след като той излезе Джин гледаше затворената врата, без да е сигурна дали да вярва, или не на топлината, която започна да грее дълбоко вътре в нея. Възможно ли бе изолацията й от групата наистина да е свършила? Така бързо и лесно? Само защото неволно беше помогнала да дадат на техния взискателен инструктор добър урок?
После внезапно се засмя. Разбира се, че беше възможно. Ако някоя военна традиция се налагаше над всички други, тя беше чувството „ние срещу другите“, което новобранците изпитваха към всеки… и особено към инструкторите. С помагането на Сан да ликвидират рогатия леопард тя неочаквано беше станала една от „тях“.
„Или най-малкото — предупреди тя сама себе си — направих първата крачка да стана една от тях.“ Поне засега това беше достатъчно. „Първата бариера — често казваше баща й — винаги се преодолява най-трудно.“
През ума й мина странна мисъл и Джин се намръщи. Лейн не беше оставил нарочно точно тя да разруши робота, нали? Не, разбира се, че не беше. Това беше абсурдно. Той вече беше казал, че не желае тя да успее.
И като спомена за успех… Джин се наведе над четящото устройство и направи бърз преглед на уроците по методи за оцеляване. Както бе посочил Сан, всяко тяхно действие се наблюдаваше.
(обратно)Часовникът на бюрото иззвъня и Коруин изненадано вдигна глава. Следобедът се бе изнизал съвсем неусетно. Беше пет без десет, а след четиридесет минути щеше да започне тържеството в къщата на Джъстин. Тържеството по случай това, че дъщеря му бе завършила академия „Кобра“.
За момент Коруин гледаше часовника, без да го вижда. Умът му се върна почти тридесет години назад към подобно честване, организирано от родителите му по случай завършването на Джъстин. Беше напрегната вечер, всички се опитваха да пренебрегнат факта, че новата кобра и неговият брат близнак след няколко дни ще заминат за загадъчния свят Квазама и може би никога няма да се върнат.
А сега след една седмица щеше да замине Джин. На същия свят. При почти идентични обстоятелства.
Да се опита да реши същия проблем.
Коруин си спомняше онова време в неясната мъгла на своята младост, когато мислеше, че ако един проблем се реши правилно първия път, остава решен завинаги. Когато вярваше, че има проблеми, които могат да бъдат решени завинаги.
Спомените го накараха да се почувства много стар.
— Коруин?
Той трепна и се върна към реалния свят.
— Да, Тена, какво има?
— Генерал-губернаторът се обажда. Казва, че е важно.
Коруин хвърли още един поглед към часовника и промърмори:
— При него винаги е важно. Ох, добре. — Натисна бутона и на мястото на Тена на екрана се появи Чандлър. — Да?
Лицето на Чандлър изглеждаше така, сякаш е ял лимон.
— Имам лоши новини за теб, Моро — каза той направо. — На бюрото си имам петиция за задържане на брат ти Джъстин до окончателно изясняване на случая с Монс. Подкрепена е от седемдесет и един члена на Съвета.
Лицето на Коруин застина. Седемдесет и един члена бяха около шестдесет процента — невероятно много.
— Това е смешно — каза той. — Цялата работа…
— Цялата работа — прекъсна го мрачно Чандлър — отне много повече време, отколкото можем да си позволим да загубим с въпрос отпреди месец и половина. В случай че не си забелязал, броженията в обществото не стихнаха — дори се засилиха през последните десетина дни.
Коруин стисна зъби толкова силно, че почувства болка. Ангажиран с подготовката и подробностите по квазаманската акция, той не бе имал време да следи общественото мнение на авентинците. Но защо Джъстин или Джошуа, или някой друг не му бяха обърнали внимание?…