— Ако се опита, горчиво ще съжалява — тихо каза Коруин. — Ако искате, го смятайте за заплаха, ако искате — за декларация. Но се погрижете той да го разбере.
Чандлър кимна.
— Ще се опитам. Искам само да разбереш за какво става дума. Знам, че трябва да тръгваш. И разбира се, ще разкажеш за това на брат си тази вечер, нали?
— Ще му разкажа — въздъхна Коруин. — Лека нощ, сър… и благодаря.
Генерал-губернаторът се усмихна тъжно и изчезна от екрана.
Коруин се загледа смутено в празния екран. Значи Прийсли не се задоволяваше само да тормози близките му, а искаше кръв? „Е, ако иска да се бием — помисли с огорчение той, — желанието му ще бъде удовлетворено.“ Коруин беше в политиката значително по-дълго от Прийсли. И щеше да намери начин да обърне всичко срещу джекта.
Да, щеше да намери някакъв начин.
Коруин въздъхна, зарови тази мисъл дълбоко в съзнанието си и стана. Все пак отиваше на празненство и най-малкото трябваше да се престори на щастлив. Независимо дали се чувстваше щастлив, или не.
Червените лъчи на залеза се стапяха в здрача на пролетното небе над Капитолия. Джин спря до бордюра и слезе от колата. За момент остана в мрака загледана в къщата, учудена защо домът, в който бе прекарала детството си, сега й изглежда толкова различен. Разбира се, причината не беше в четириседмичното й отсъствие — и преди беше отсъствала, и то за много по-дълго. Не, къщата не се бе променила — тя се беше променила. Домът на нейното детство… но тя вече не беше дете. Беше голям човек.
Голям човек. И кобра.
Докато вървеше към къщата, Джин почти автоматично включи оптичните си усилватели и видя в сградата и площта около нея неща, които по-рано не беше виждала. Инфрачервеният усилвател й показваше нещо, което приличаше на топлинна утечка от нейната спалня — нищо чудно, че през зимата тази стая винаги й се беше струвала по-студена от останалите в къщата. Усилвателят за далечно виждане й показа, че смятаната за вечна обшивка на къщата е започнала да се пропуква до улука, а телескопично-светлинното проучване й разкри дупка в дървената обшивка, през която зърна светещите очи на криещо се там животно. Спомени за миналото, мисли за бъдещето — всичко се смеси в реалността на настоящето. Реалността, в която въпреки всичко тя беше постигнала амбицията на своя живот.
Беше станала кобра.
Долови спирането на кола зад себе си и се обърна — очакваше да види някой от чичовците си. Беше Мендър Сан.
— Здравей Джин! — извика той през прозореца. — Само за минутка!
Тя се върна и пресече улицата, а той паркира до отсрещния бордюр.
— Какво има? — попита Джин, забелязала със закъснение, че е стиснал устни. — Нещо лошо ли?
— Не зная. Очите му проучваха лицето й. — Може би са само слухове… виж, днес следобед чух нещо от един приятел на баща ми, който подготвя информация за Директорията. Знаеш ли защо си одобрена за Академията?
— Зная онова, което ми казаха. Ти какво си чул?
— Че е било почти сделка — изръмжа той. — Че чичо ти… губернаторът… е поел риск заради теб. Ако акцията успее, той ще остане на поста си. В противен случай трябва да подаде оставка.
Устата на Джин пресъхна. Тя си спомни за онази ужасна нощ, нощта, когато баща й беше стрелял по Монс, нощта, когато беше молила чичо си да й помогне, да я вкара по някакъв начин в академията „Кобра“.
— Не — прошепна тя. — Не. Той няма да го направи. Политиката е неговият живот.
Сан повдигна безпомощно рамене.
— Не зная дали е вярно, или не, Джин. Само си помислих… е, че може би не го знаеш. И че може би трябва да го знаеш.
— Защо? За да съм още по-изнервена? — изръмжа тя и неочаквано вцепенението й се превърна в гняв.
— Не — отвърна тихо Сан. — За да го чуеш от приятел. И да ти кажа, че и останалите са с теб.
Тя отвори уста, после я затвори — гневът й премина.
— И какво?
Той издържа погледа й.
— Говорих с Раф и Питър преди да дойда. Всички сме на мнение, че ти си много добър член на екипа и не е честно да носиш такова допълнително бреме на гърба си. Съгласихме се също, че онзи, който е предприел този мръсен ход срещу губернатора Моро, е истински негодник и може да се погрижи новината да достигне до теб преди да тръгнем… и да изтръгне още нещо, нали разбираш. И както казах… мислех, че е по-добре да го научиш от приятел.
Тя се обърна към къщата, та Сан да не види сълзите в очите й. Беше възможно, разбира се… като се замислеше, наистина трябваше да има нещо такова. „Ох, чичо Коруин…“