Мохо, несъмнено. Отговаряше напълно на описанията, съответстваше на историите, които беше слушала от баща си и от неговите приятели кобри… и беше ясно, че никой от тях не е преувеличил истината за птицата. Приличаше на ястреб с големи крака, завършващи със зловещо изкривени нокти. А в очите й…
В очите й светеше същата бдителност, която беше видяла в очите на рогатия леопард.
Джин отново облиза устни. Пред нея стоеше живо доказателство, че през всичките тези години планът на баща й е бил успешен, наистина е бил успешен, поне до известна степен — и при други обстоятелства тя би отделила време да проучи резултатите. Но точно сега не разполагаше с никакво време. Две бързи завъртания на очите за захващане в системата за стрелба главите на двете същества. Прехвърляне на тежестта върху десния крак, завъртане на левия нагоре…
Мохото изграчи и се стрелна в небето, рогатият леопард скочи.
Първият изстрел с бронебойния лазер удари хищника право между очите и изпари почти цялата му глава. Джин вдигна глава към небето и видя, че мохото се спуска към нея.
Имплантираните в кожата около очите й оптически сензори регистрираха заплахата и компютеризираните рефлекси я отхвърлиха настрани. Скокът обаче закъсня с частица от секундата. И извитите като куки нокти на птицата закачиха лявата й буза и рамото й и оставиха изгарящи черти по кожата й. Джин падна в преплетените шубраци, очите й припряно търсеха нападателя. Ето го… идваше за второ нападение. С надеждата системата за захващане на цели да не е блокирала при това претъркаляне тя натисна спусъците на лазерите в кутретата си.
Ръцете й се движеха сами — имплантираните серводвигатели ги завъртяха в указаната от нанокомпютъра посока и перушината на птицата пламна, запалена от лазерните лъчи. Мохото изграчи за последен път, а после почернелите му останки минаха покрай главата на Джин и паднаха на земята.
Тя коленичи задъхана в храстите. Цялата трепереше. Одрасканото по лицето й гореше като огън и се прибавяше към болките от другите рани. Досега беше била твърде заета с други неща, за да обърне внимание на себе си; очевидно беше време да направи равносметка.
Равносметката не беше окуражителна. Гърбът и вратът я боляха, а гърдите й бяха ожулени от обезопасителните колани, левият й лакът беше чувствителен като наместен изкълчен глезен. Най-зле беше лявото й коляно — тя не знаеше какво точно му се е случило, но я болеше ужасно.
— Поне нямам счупени кости — каза тя високо. — И това е нещо.
Звукът на собствения й глас малко повиши духа й.
— Значи така — продължи тя и се изправи. — Първата стъпка е да се махна оттук и да намеря някое населено място. Така че… — Тя вдигна глава към небето и отново включи звуковите усилватели. Не се чуваха никакви звуци — нито от самолет, нито от хищници. Слънцето беше… там. — Добре, значи това е изток. Ако сме паднали близо до определеното за кацане място, трябва да вървя ей натам.
А ако совалката бе подминала Плодородния полумесец? Тя отхвърли тази мисъл. Ако се движеше в погрешна посока, първото село щеше да е на почти хиляда километра. Джин вдигна трите пакета, завърза ги колкото можа по-удобно, метна ги на гръб и като пое дълбоко дъх, тръгна през гората.
(обратно)В гората се вървеше доста леко. Скоро Джин излезе на нещо като пътека от ниски, подобни на папрат растения, и вървя по нея повече от километър — все едно газеше до колене във вода. После започна да си проправя път с лазерите на кутретата през лабиринт от пълзящи растения с дълги шипове. Физическите препятствия все пак бяха най-малката й грижа и дори когато използваше лазерите и сервоусилвателите, за да си проправи път, тя се опитваше да държи вниманието си максимално насочено към слабите шумове, улавяни от звуковите й усилватели.
Първата атака дойде всъщност точно където трябваше да се очаква: на мястото, където горските храсталаци внезапно изчезнаха и се появи широк утъпкан път, водещ на североизток. Път на бололинско стадо… а където има бололини, трябваше да има и крисджо.
Отначало Джин не разбра, че я напада крисджо. Едва след като кратката схватка свърши и тя обърна почернелия от лазерния лъч труп и разгледа отблизо дългите закривени зъби, разпозна животното. Жестоко, хитро и опасно — така и бяха описали крисджото. Тази среща й беше достатъчна да разбере защо първото поколение достигнали до Квазама хора бяха направили всичко възможно да го премахнат. Тя превърза раната от ноктите на хищника на лявата си ръка и продължи по пътя. Крисджо бяха опасни, както ги беше предупредил Лейн, но сега знаеше какво да слуша, за да не бъде изненадана. Реши, че ако гората не стане по-лоша, ще успее да я прекоси без проблеми.