За нещастие гората стана по-лоша.
Ивицата утъпкани от бололините храсти стана почти три километра широка и в тази разчистена площ имаше изненадващо голям брой живи същества. Около нея бръмчаха насекоми, привлечени може би от кръвта от раните й. Повечето бяха просто неприятни, но имаше и въоръжени с жило — и не изпитваха никакви угризения да го използват. И точно когато размазваше поредните две, тя откри, че крисджо не са единствените хищни видове на Квазама.
Този друг вид — далечно подобие на маймуна с изключение на крайниците с шест ноктести пръста — ловуваше на глутници и преди да открие най-добрия начин да се справи с тях, това й струваше друга рана. Нейното всепосочно звуково акустично оръжие, проектирано да обърква електронна апаратура, се оказа много ефективно в разрушаване на маймунската комуникация, а светкавичният блясък на мълниемета ги изплаши и те със скимтене се пръснаха и се закатериха по дърветата.
За нещастие звукът имаше неочакван страничен ефект — привлече различни видове гущери, които подобно на маймуните предприемаха атаките си на групи. По-дребни и по-малко опасни от големите хищници, те бяха и твърде глупави, за да се плашат от светкавицата на мълниемета. Наложи се да избие всичките, при което получи няколко ухапвания от острите им като игли зъби.
Струваше й се, че върви вечно.
Капитан Риверо Коджа погледна картината на екрана и гърлото му се сви, като стиснато от студена ръка. Ивицата поломени дървета в квазаманската гора можеше да означава само едно.
— По дяволите!
Един дълъг момент на мостика на „Южен кръст“ се чуваше само тихото тракане на клавиши от сканиращата станция.
— Какво става? — попита най-накрая Коджа.
Първият офицер Лукас вдигна безпомощно рамене.
— Невъзможно е да се каже, сър. Някаква повреда може би, поради която са паднали много далеч от определената траектория.
— Или някой ги е свалил? — отсече Коджа ядосано.
— Трофтите твърдяха, че това не може да се случи — напомни му Лукас.
— Да. Вярно е. — Коджа пое дълбоко дъх и яростта му премина в хладен гняв. Ако „Южен кръст“ беше по-близо в момента на падането на совалката, щяха да видят всичко веднага, вместо да го установят цял час след катастрофата…
И да бяха, пак нямаше да има никаква разлика. Абсолютно никаква. Дори ако „Южен кръст“ имаше възможност да кацне — каквато нямаше, — щяха да са закъснели прекалено много, за да могат да спасят някого. Катастрофа като тази сигурно бе убила при удара всички на борда.
Коджа затвори очи. „Поне е станало бързо.“ Утехата не беше голяма.
— Проклет да съм — промърмори операторът на скенера. — Капитане, вижте това.
Коджа се обърна към дисплея. Картина от близък план на мястото на катастрофата беше заменила първата.
— Страхотна гледка! — изръмжа той.
— Може би — каза операторът и стисна устни. В долния десен ъгъл за момент се появи кръг. — Но какво виждате ето тук?
Беше животно — това беше очевидно дори за относително нетренираното око на Коджа. Четириного, с тяло на дива котка. Лежеше на земята в просеката, направена от падналата совалка.
— Рогат леопард? — предположи Коджа.
— И аз това си помислих — кимна операторът. — Обаче да забелязвате нещо необичайно в главата му?
Коджа се намръщи. Главата…
Главата я нямаше.
— Сигурно е откъсната при катастрофата — каза той и внезапно почувства, че му се повдига. Ако я бе откъснало друго…
— Може би — пак каза операторът и в гласа му прозвуча странна нотка. — Да опитаме да погледнем малко по-отблизо…
На дисплея се появи нова, по-ясна снимка — нормалното атмосферно замъгляване бе изчистено от компютъра. Главата на рогатия леопард…
— О, Господи! — промълви Лукас. — Капитане, не е от катастрофата.
Коджа кимна. Студената ръка го стисна още по-силно за гърлото. Не беше от падането. От лазер беше. От лазер на кобра.
Някоя от кобрите бе оцеляла.
— Направи пълно сканиране — заповяда Коджа на оператора. — Трябва да намерим оцелелия.
— Вече направих — дотам, докъдето можахме да проникнем…
— Повтори го — отсече Коджа.
— Какво ще правим, ако открием кобрата? — тихо попита Лукас. — Долу няма място, на което можем да приземим това чудовище.
— Дори и да имаше, съмнявам се, че квазаманците ще стоят безучастно и ще ни позволят да кацнем. — Коджа стисна зъби. Той беше попитал Директорията — беше молил Директорията — да заеме втора совалка от трофтите като аварийна поддръжка. Но не — проклетият генерал-губернатор бе решил, че това е скъп и ненужен лукс, и бе упражнил правото си на вето срещу искането. — Някаква възможност да доставим долу храна и медикаменти? Това поне ще даде на кобрата възможност за борба.