Червената рамка пак се появи пред очите й. Тя прехапа долната си устна и пак успя да я прогони.
Мислите за картите й напомниха нещо. Нещо важно… Тя се съсредоточи и се опита да накара ума си да се размърда, за да я подсети. Пакетите… да. Пакетите с авентински карти и с храна за аварийна ситуация, и с квазамански дрехи…
Квазамански дрехи.
Джин включи звуковите усилватели. Чуваше се само бръмчене на насекоми и цвърчене на птици. Тя се отби от пътя, отиде до дърветата и остави пакетите на земята под един храст, който изглеждаше наполовина от листа и наполовина от шипове. Отвори своя пакет и извади квазаманските дрехи.
Преобличането беше истинско мъчение. Кървящите рани по ръцете й, ожулванията по лицето, натъртванията от падането на совалката сякаш имаха своя собствена характерна болка при всяко движение. Но с болката умът й малко се проясни и когато свърши с преобличането, Джин накъса авентинското си облекло и скри трите пакета в храстите. Минута по-късно тичаше по шосето на север.
Не чу приближаването на колата. Гласовете, които я извикаха, сякаш идваха отдалеч като ехо в мъглата, която пълнеше както очите, така и ушите й.
— Какво ти е?
Джин спря и се опита да се обърне, но успя да се завърти само наполовина, защото две ръце неочаквано я хванаха за раменете.
— Боже, господарю Самън! Виж й лицето!…
— Отнеси я в колата — чу се втори глас, по-спокоен от първия. — Енде, помогни му.
Със зашеметяваща бързина Джин беше вдигната за ръцете и краката и отнесена в някакъв червен сандък с форма на…
Сензорът за въздух на китката на дясната ръка на Доло Самън иззвъня два пъти. Той го вдигна до лицето си и избърса прахта от големите си очила със специални лещи и защита срещу падащи предмети. Показанието потвърждаваше онова, което чувстваше с дробовете си и което сигналът вече му беше казал: въздухът в тази част на мината беше замърсен. Доло вдигна другата си ръка и погледна часовника. Официално работата трябваше да продължи още петнадесет минути. Ако сега пуснеше вентилацията, обмяната на въздуха щеше да продължи около три минути…
Не си заслужаваше.
— Майстор! — извика той в микрофона на маската си. — Говори Доло Самън. Обявявам край на смяната. Изведи хората към изходната шахта.
— Слушам, господарю Самън — чу се в отговор гласът на майстора, съпроводен със статични смущения от рудата с метални жилки. Доло напрегна слух, но гласът на майстора с нищо не показа дали е доволен, или изненадан от такава необичайна снизходителност.
— Всички работници да тръгват към централната шахта.
Доло изключи микрофона и също тръгна към шахтата. Подпорите, които наполовина покриваха грубите стени на тунела, хвърляха мрачни сенки от светлината на лампата на главата му. Дядо му беше очаквал мината да изчерпи запасите си още през негово време и затова не бе обръщал внимание на безопасността и на бащата на Доло бяха необходими почти десет години да отстрани последствията от това. „Ще изчезне ли всичко това преди мината да стане моя?“ — питаше се Доло, докато лъчът от фенерчето му осветяваше блестящата скала между подпорите. Малка част от него се надяваше, но мисълта да бъде отговорен за живота на всички тези хора, които се трудеха тук долу, винаги го правеше малко неспокоен. Той беше видял как дядо му бе пренебрегнал тази отговорност, беше свидетел как това бреме се беше стоварило върху баща му. Да поеме същото бреме върху собствените си рамене…
Но ако мината изчезнеше, щеше да се свърши с богатството и престижа на Самънови… и вероятно тяхната роля в селото. Без мината основна промишленост в селото щеше да остане само дървообработването, а беше сигурно, че родът Самън няма да бъде включен в него.
Колкото до опасностите в мината, извън стената на Милика рискът от крисджо, рогати леопарди и всички останали квазамански кръвожадни животни беше не по-малък. Доло сви устни — спомни си старата поговорка: „На Квазама няма безопасни места, а само възможност за избор между опасни“.
След няколко минути той стигна централната шахта и видя нарастващата опашка от мъже — чакаха реда си да се качат на трите подемника. Доло мина покрай тях, отиде до кабината, в която в момента се качваха миньори, и махна на вече влезлите да излязат. Те заизлизаха — вдигаха пръсти до челата си в знак на уважение, когато минаваха покрай него. Доло влезе в кабината, затвори вратата и натисна копчето за нагоре.