Изкачването беше продължително, макар й не толкова, колкото винаги му се струваше слизането. Докато подемникът с поклащане се издигаше, той свали слушалките, очилата и маската и внимателно потърка носа си. Сега имаше нужда от горещ душ, последван от добра храна. Не. Храненето на трето място — след душа баща му вероятно щеше да го извика да докладва за обиколката си в мината. Това беше добре — щеше да има време да подреди наблюденията и заключенията си, докато сваля мърсотията и студа от тялото си.
Подемникът излезе на повърхността и той примигна от ярката светлина. Доло суеверно избърса внезапно появилите се в очите му сълзи, когато работниците на подемника отвориха вратите и се отдръпнаха с обичайния знак на уважение. После излезе от кабината и кимна на ръководителя на мината, който също вдигна пръсти до челото си.
— Вярвам, господарю Самън — каза ръководителят на мината, — че си останал доволен.
— Твоята работа ми изглежда задоволителна — каза Доло. Стараеше се гласът му да остане безизразен. Всъщност той беше установил, че работата долу върви отлично, но нямаше намерение да го казва. Първо, имаше опасност да създаде прекалено високо самочувствие на ръководителя на мината с ненужна похвала, и второ — баща му винаги го беше предупреждавал срещу изказване на прибързани преценки. — Ще докладвам на баща си какво съм видял.
Ръководителят се поклони. Доло мина покрай него под навеса на подемника, покрай склада и сградите за предварителна обработка и стигна до колата си.
— Господарю Самън — поздрави го Уейлър и вдигна пръсти до челото си. Доло се качи на колата, Уейлър я изкара от площадката пред мината и се насочи към Милика.
— Какво ново? — попита Доло.
— Обществени или частни новини?
— Частни, разбира се — отвърна Доло. — Макар че можеш да прескочиш интимните клюки.
В огледалото на колата видя как очите на Уейлър за момент се присвиха дяволито.
— Ах, как се променят времената — каза той с престорена тъга. — Спомням си времето, когато новините от интимния живот на някои бяха първото нещо, което искаше да научиш…
— Казвай новините, Уейлър! Новините! — прекъсна го Доло със също толкова престорено силно раздразнение. Двамата с Уейлър се познаваха от деца и макар отношенията между шофьора и наследника на фамилия Самън да бяха строго определени, в усамотението на колата на Доло те бяха значително по-свободни. — За отминалата златна ера можеш да си спомняш по-късно.
Уейлър се изкикоти.
— Фактически денят беше много спокоен. Камионите на семейство Ийтра цял ден прекарваха трупи — някой трябва да е намерил богата гора. Може би поради това кметът отново се опитва да уговори баща ти да помогне в усилията му за възстановяване на върха на стената.
— Губене на пари и усилия — озъби се Доло и погледна назад. Зад сградите се виждаше част от селската стена; изобразяващите гора рисунки върху долната й част контрастираха силно на здравата метална мрежа, опъната отгоре. — Рогатите леопарди не могат да минат над тази преграда.
Уейлър вдигна рамене.
— Главната задача на кметовете е да вдигат шум. През тези дни за какво друго може да се вдига шум?
Доло се усмихна напрегнато.
— Освен нашия проблем с Ийтра, искаш да кажеш?
— Какво може да каже по него, което вече не е казано?
— Не е много — съгласи се Доло. Имаше време, когато той искаше това съперничество между неговия род и рода Ийтра да не съществува. Но това беше факт от живота и независимо дали го харесваш, или не, той си оставаше. — Нещо друго?
— Брат ти Перто докара от Азрас пратка с резервни части за колата — каза Уейлър и в гласа му неочаквано прозвуча тъжна нотка. — Заедно с един пътник — една ранена жена, която намерили на шосето.
Доло се изправи на седалката.
— Жена? Каква жена?
— Никой не я познава.
— Някакви документи за самоличност?
— Никакви. — Уейлър се поколеба. — Може би ги е загубила по време на… нещастието, което е претърпяла.
Доло се намръщи.
— Какво нещастие?
Уейлър пое дълбоко дъх.
— Според шофьора била изподрана от крисджо… както и от балекра, и хапана от една или повече моноти.
Доло почувства как стомахът му се стегна.
— Боже Господи — промърмори той. — Още ли е жива?
— Беше, когато я докараха — отговори Уейлър. — Макар че кой може да каже докога?
— Само Господ — въздъхна Доло.
(обратно)След няколко минути пристигнаха до къщата. Уейлър вкара майсторски колата през кованата врата и спря до широкия гараж зад двете плодни дръвчета в единия ъгъл на големия централен вътрешен двор. Доло слезе и тръгна към женската част на къщата. От онова, което бе научил, го присвиваше стомахът — но откри, че най-големите му страхове са били напразни.