— Докъде провери?
— Целия път до Шага и след това до Табрис — отговори Доло. — Не намерихме абсолютно нищо. Нито кола, нито трупове, нито следи на кола в гората.
Круин въздъхна и кимна.
— Така. И какво е заключението ти?
За секунда Доло се поколеба, после с нежелание отвърна:
— Тя лъже. Измислила е катастрофата, дори може би сама си е нанесла тези рани, за да проникне в нашата къща.
— Не намирам основания да споря с теб — каза Круин, — но ако е така, ми се струва, че положените усилия не се оправдават. Има много по-лесни начини, с които би могла да постигне същото.
Доло стисна устни. Това беше аргументът, който не преставаше да го измъчва.
— Зная, татко. Но може ли някой да каже каква сложна схема са измислили нашите врагове? Може би искат да ни ангажират в опити да разгадаем нейните тайни и да изпуснем от внимание главния им удар.
— Вярно. Съгласен съм. Какво ще ме посъветваш — да се обадя ли на кмета Капарис да се свърже с властите в Солас?
— Тъй като изглежда достатъчно ясно, че тя е внедрена в нашата къща — каза Доло, — не мисля, че това ще ни помогне много. Такава проверка само ще потвърди, че тя лъже за своя дом, а междувременно тя може да предупреди своите приятели, че е заподозряна.
— Прав си. — Круин замълча, после въздъхна и поклати глава. — Чувствам, че възрастта си казва думата, синко. Преди години с удоволствие щях да приема предизвикателството на една такава битка на интелекти. Сега виждам единствено опасността, която представлява тази жена за моето семейство и моя дом.
Доло облиза устни. Рядко в живота си бе получавал такъв свободен достъп до душата на баща си и това беше едновременно смущаващо и малко изнервящо.
— Дълг на главата на нашето семейство е да се грижи за благосъстоянието на този дом — каза той сдържано.
Круин се усмихна.
— В такъв случай това се отнася до твоето собствено бъдеще. Мисълта за такава голяма отговорност плаши ли те?
Лекият шум, прозвучал от долния край на бюрото на Круин, спаси Доло от необходимостта да отговаря на такъв неудобен въпрос.
— Влез — каза Круин Самън във вградения микрофон. Вратата се отвори и Доло се обърна. Влязоха двама пазачи от женското крило на къщата. И между тях…
— Джасмин Алвентин — каза тихо Круин, сякаш присъствието й не го изненада. — До късно си будна.
— Прощавайте, ако съм нарушила границите на вашето гостоприемство — каза жената и направи знак на уважение по нейния странен начин. — Събудих се и си помислих, че мога да се поразходя.
— Страхувам се, че в Милика няма много нощни развлечения — каза Круин. — За разлика, предполагам, от онези, с които си свикнала в големите градове. Да наредя ли да ти донесат храна и напитки?
— Не, благодаря. — Тя поклати глава. Доло не видя никакви следи на смущение върху лицето й.
— Много ми е неудобно, че ви прекъснах работата… не бих искала да ви безпокоя повече.
Доло най-после успя да отвори уста.
— Може би ще искаш да се разходиш във вътрешния двор — предложи той. — Ние с баща ми вече си свършихме работата и за мен ще бъде чест да те придружа.
Видя как в очите й трепна изненада.
— Защо… за мен е чест — отвърна тя. — Но само ако наистина това не ти пречи.
— Ни най-малко — отвърна Доло и стана. Беше очаквал тя да посочи някакво извинение, за да откаже предложението му… ако беше дошла с някаква тайна поръчка и не искаше някой от семейство Самън да я наблюдава. Но сега, след като бе направил предложението, той не можеше да се откаже. — Разходката ще е кратка обаче — добави той.
— Чудесно — съгласи се тя. — Не ми се спи много, но пък все още не съм се възстановила напълно.
Доло се обърна към баща си.
— С твое разрешение…
— Разбира се — кимна Круин. — Не стойте много. Искам сутринта да отидеш в мината заедно с първите копачи.
— Да, татко. — Доло се поклони, после се обърна към пазачите. — Можете да се върнете на постовете си — каза им той. — Хайде — добави Доло към Джасмин и посочи вратата. — Ще ти покажа вътрешния ни двор. И докато се разхождаме, можеш да ми разкажеш по какво се различава нашият дом от твоя.
(обратно)„Чудесно — сърдито си помисли Джин, когато излязоха от кабинета на Круин и се отправиха по коридора към украсеното стълбище. — Наистина чудесно. Разходка на лунна светлина със сина на местния първенец и разговор за един дом, в който никога не си била. Страхотен начин да започнеш една акция, момиче.“
Когато първоначалната паника премина, Джин разбра, че положението не е чак толкова лошо. Тя беше проучвала стотици сателитни снимки на квазамански градове. И което бе по-важно, беше разглеждала всички направени от непосредствена близост през допълнителните „очи“ на чичо й Джошуа видеофилми, когато той и баща й са били в Солас преди тридесет години. Каквито и промени да бяха настъпили оттогава, тя най-малкото не трябваше да изсмуква историята от пръстите си.