Макар че може би щеше да е по-безопасно изобщо да избегне разговора за Солас… и може би по време на разговора да научи нещо.
Докато вървяха, тя погледна назад към отдалечаващите се пазачи и се престори, че леко потрепери.
— Нещо не е в ред ли? — попита Доло.
— О, не — увери го тя и пое дълбоко дъх. — Просто… мохите. Малко ме е страх от тях.
Доло се обърна.
— Мохи наистина има — каза язвително той. — Или може би предпочиташ да не защитаваме нашия дом по най-добрия възможен начин?
— Не, не исках да кажа това — поклати глава Джин. — Аз разбирам нуждата ви от тях, разположени сте толкова навътре в гората и така нататък. Просто не съм свикнала да виждам тези опасни птици толкова близко до мен.
Доло изсумтя.
— А стадата бололини, които вие позволявате да препускат през Солас, не се ли смятат за опасни?
— По-интелигентните от нас стоят колкото се може по-далеч от тях — отвърна тя.
— Което прави кмета Капарис и неговите хора два пъти по-глупави, така ли?
Кой, по дяволите, бе кметът Капарис? Някой, когото се очакваше тя да познава?
— Какво имаш предвид? — предпазливо попита тя.
— Имам предвид, че той има мохо и участва с хората си в стрелба по бололини, когато те влязат в града — отвърна Доло. — Или Азрас не се смята за град, тъй като се намира на края на Източния ръкав заедно с нас, провинциалистите?
Ясно. Азрас беше име, което тя знаеше: град в Плодородния полумесец, на югоизток оттук и на около петдесет километра югозападно от загадъчния покрит комплекс, който беше дошла да проучи.
И с тази макар и оскъдна полезна информация щеше да е разумно да прояви малко по-голяма сдържаност.
— Прощавай — каза тя. — Не исках да прозвучи надменно или като предразсъдък.
— Няма нищо — промърмори смутено Доло. Стигнаха до края на стълбището и той я поведе към голяма двойна врата. — Аз също не трябваше да реагирам така остро. Но ми е дошло до гуша от градовете и техните възражения по въпроса за мохите. Може би в Солас те създават повече проблеми и представляват по-голяма опасност, но там вас не ви застрашават нито рогати леопарди, нито крисджо.
— Разбира се — промърмори Джин. През последните тридесет години, най-малкото в някои градове, присъствието на мохите се беше превърнало от практически повсеместно в практически несъществуващо. До каква степен тази тенденция бе засегнала селата? — Главно когато излизате ли ги вземате? — попита тя.
Забеляза, че вратата към двора не се охранява както коридорите на горния етаж. Доло отвори и я погледна малко странно.
— Хората сами избират как и кога да носят собствените си мохи — каза той. — Някои само навън, други навсякъде. В Солас всички ли имат такова отношение към птиците?
Джин беше благодарна, че мракът на двора скри изчервяването й.
— Извинявай… не исках да бъда досадна. Просто съм любопитна. Както казах, нямам голям опит с тях.
За момент Доло не каза нищо. Джин се възползва от мълчанието да хвърли поглед наоколо. Дворът, достатъчно впечатляващ, гледан от прозореца, беше още по-впечатляващ от ниско. В оскъдната светлина от глобусите на надвисналия втори етаж се виждаха плодни дръвчета, храсти и малки скулптури. Вдясно се чуваше ромон на вода от малък фонтан, лекият ветрец носеше аромат на цветя.
— Красиво е — промърмори тя почти несъзнателно.
— Моят прадядо я е засадил, когато е построил къщата — каза Доло и в гласа му прозвуча нескрита гордост. — Дядо ми и баща ми малко са я променили, но в нея все още има много от древна Квазама. Във вашата къща има ли подобно нещо?
— Нашата къща има общ вътрешен двор с няколко други — каза Джин, спомняйки си видеофилмите, които беше проучвала. — Не е голям като този обаче. И, разбира се, не е толкова красив.
Думите още не бяха излезли от устата й, когато тишината на нощта бе нарушена от пронизителен рев.
Джин трепна, мислите й се върнаха към Авентини и горите, където нейната група се беше борила срещу рогати леопарди…
— Няма нищо — чу тя до ухото си гласа на Доло и неочаквано разбра, че той се е преместил по-близко до нея. — Просто скитащ рогат леопард се опитва да се прехвърли през стената.
— Просто? — попита Джин нервно. Мисълта за рогат леопард, който тича свободно наоколо… — Не трябва ли да се направи нещо?