— Всичко е наред, Джасмин Алвентин — повтори Доло. — Мрежата на стената е достатъчно висока, за да го държи отвън. Той или ще се откаже, или ще заплете лапи и бодили в мрежата и тогава нощната стража ще го убие.
Ревът отново прозвуча, този път по-яростен.
— Не трябва ли поне да отидем и да се уверим, че нещата са под контрол? — настоя тя. — Виждала съм какво… могат да направят… рогатите леопарди, когато са раздразнени.
— Е, добре. От звука разбирам, че е в нашата част на селото. Ти можеш да почакаш тук. След няколко минути се връщам. — Той я остави и се отправи към дълга стопанска постройка разположена в един ъгъл на двора.
— Чакай — извика Джин след него. — Искам да дойда с теб.
Той хвърли през рамо недоумяващ поглед и изръмжа:
— Не ставай смешна — И изчезна през една странична врата в стопанската постройка. Минаха няколко секунди. После с тихо бръмчене на предната страна на постройката се отвори голяма врата, от която излезе ниска кола. Движеше се съвсем тихо, което говореше за много модерен електродвигател. Втора врата, богато украсена с филиграни, се отвори към улицата.
Секунда по-късно Джин остана самичка.
„Е, това вече е прекалено — помисли си тя, докато вратата се затваряше. — Какво си мисли, че съм някакво безполезно и безпомощно девойче?“
„Разбира се, че си мисли така — припомни си тя и се намръщи. — Тяхното общество е силно патерналистично, забрави ли? Така че отпусни се, момиче, и се опитай да се успокоиш.“
Лесно е да се даде съвет, трудно е да се изпълни. Самата идея да бъде третирана, макар и временно, като човек втора категория я измъчваше. Но ако трябваше да остане неразкрита, тя нямаше друг избор, освен да приеме това положение.
Или най-малкото да не бъде хваната, че излиза извън него…
Ревът ставаше по-силен. Идваше от запад. Тя включи оптическите си усилватели и огледа вътрешния двор и прозорците и вратите на къщата към него. Не видя никого. Джин изтича към западния край на двора и отново го огледа, този път включвайки и инфрачервените сензори. Същият резултат: беше самичка и никой не я наблюдаваше. Тя погледна триетажната сграда извисяваща се над нея, прецени височината и скочи.
Малко беше прибързала с преценката си и секунда по-късно гледаше към покрива от въздуха. За щастие при строежа на къщата прадядото на Доло беше имал голяма слабост към орнаментите в каменната зидария и когато движението по инерция стигна връхната си точка и тя започна да пада, не й беше трудно да намери къде да се задържи. Като внимаваше да не вдига шум, Джин се заизкачва към билото на леко полегатия покрив. От него можеше да вижда голяма част от селото. Там, може би на километър на запад, беше защитната стена.
Стената изглеждаше точно като онези, които бе виждала на снимките на квазаманските села на север и на изток. Главната част, изградена от твърда глина, беше висока три метра и достатъчно здрава и дебела да издържи атаките на бололини, вътрешната страна бе боядисана така, че да се слива с гората зад нея. За разлика обаче от другите, които беше виждала, тази имаше едно подобрение: на два метра над стената се издигаше метална мрежа.
По средата на тази мрежа, заплел четирите си крака, висеше рогатият леопард, който беше чула да реве.
Джин прехапа устна. Под животното имаше няколко души, въоръжени с големи пистолети. Тя се напрегна, но въпреки че оптическите й усилватели бяха включени на максимално увеличение, не можа да види дали Доло е между тях. „Вероятно не — каза си тя. — Не би могъл толкова бързо да отиде там.“
В този момент до стената спря кола и от нея слезе Доло.
Той каза нещо на мъжете и двама от тях сложиха стълба, качиха се на стената и застанаха от двете страни на рогатия леопард. Под тях Доло и другите вдигнаха пистолетите си — стискаха ги с две ръце като опитни стрелци. Очевидно искаха да убият хищника и да вземат трупа преди той да падне на земята отвън.
„Идиоти“ — помисли си Джин и сърцето й забумка в ушите. Ако разсеяни куршуми или рикошети не удареха мъжете горе, имаше голяма вероятност рогатият леопард да ги нарани в предсмъртните си конвулсии. С тяхната децентрализирана нервна система рогатите леопарди трудно се убиваха и умираха много бавно.
В усиленото й зрение огънчетата от пистолетите бяха като слънчеви отблясъци по вълнуваща се вода. Тя прехапа устна… и когато звукът от скорострелните пистолети достигна до нея, всичко беше свършило. Още преди трупът на рогатия леопард да провисне на мрежата, мъжете бързо започнаха да освобождават заплетените му в мрежата предни крака. Още двама — Джин дори не ги беше видяла на стената — хванаха горния край на мрежата, прехвърлиха се от страната на рогатия леопард и в следващата секунда хванаха задните му крака. После четиримата вдигнаха трупа през мрежата и го пуснаха на земята.