Когато двамата мъже се прекатериха отново през мрежата, Джин облекчено си пое дъх. Разбира се, тези хора знаеха какво правят — в края на краищата те имаха опита на цяло едно поколение, за да знаят как да се справят с рогатите леопарди, пратени им от световете на кобрите. Не трябваше да се безпокои за квазаманците.
Което означаваше, че може да съсредоточи цялото си внимание върху собствената си безопасност.
Доло вече се връщаше с колата. Джин внимателно отиде до края на покрива. Със серводвигателите на краката и покритите с тънки керамични пластинки кости, които щяха да поемат удара, най-бързият начин да слезе беше просто да скочи във вътрешния двор. Но имаше опасност шумът да е силен и някой да го чуе, а след стрелбата, на която бе станала свидетел, тя не изпиташе желание да рискува. Тя облиза устни, изви сервоусилените си пръсти като куки и започна да се спуска по каменната фасада.
Беше преминала почти един етаж, когато звуковите усилватели уловиха бръмченето от отварянето на външната врата. Джин стисна зъби и скочи на земята. Когато Доло пристигна и я потърси, тя вече седеше на една ниска пейка под някакво дърво и го чакаше.
— Добре ли си? — попита тя.
— О, разбира се — кимна той. — Един рогат леопард се беше заплел в мрежата на стената. Нямаше никакви проблеми.
— Добре — каза Джин и се изправи. — Е, тогава…
И внезапно спря, защото дворът се завъртя пред очите й.
— Какво ти е? — извика разтревожено Доло и я хвана за ръката.
— Зави ми се свят — отвърна Джин и тежко преглътна. Макар че серводвигателите бяха поели по-голяма част от усилието, скачането на покрива и слизането после й се бяха отразили по-силно, отколкото си даваше сметка. — Май не съм се възстановила толкова добре, колкото си мислех.
— Да извикам ли носилка?
— Не, не, добре съм — увери го тя. — Много ти благодаря, че ме доведе тук… Надявам се, че не съм отнела много от времето ти.
— За мен беше удоволствие, Джасмин Алвентин. Хайде, да тръгваме…
Доло настоя да я придружи чак до нейния апартамент въпреки уверенията й, че наистина се чувства добре. А когато стигнаха до вратата, искаше да събуди Ася. Наложи се Джин да използва цялото си красноречие, за да го убеди, че ще може да стигне от вратата до леглото без помощ.
Дълго след като стъпките му заглъхнаха в коридора тя гледаше тавана над леглото си, слушаше ударите на сърцето си и мислеше за скорострелните пистолети. След известно време сред комфорта и лукса на Самъновата къща започна да се успокоява… но една мисъл продължаваше да гложди ума й. „Цялата Квазама е един голям богат вражески лагер“ — непрекъснато им беше повтарял Лейн.
Сега за първи път тя наистина го повярва.
(обратно)Събуди се от приятния аромат на топла храна, отвори очи и видя на масичката до прозореца солидна закуска.
— Ася? — извика Джин, стана от леглото и отиде до масичката.
— Да, господарке? — обади се Ася, появи се от другата стая и докосна челото си с пръсти. — Какво ще заповядате?
— Компания ли очакваме за закуска? — попита я Джин и посочи огромния куп храна.
— Храната е изпратена по нареждане на господаря Доло Самън — отговори Ася. — Може би той смята, че се нуждаете от усилено хранене. Позволете да ви напомня, че храната ви вчера беше също толкова.
— Храната ми вчера беше подир пет дни гладуване — изръмжа Джин. — Как се предполага да изям всичко това?
— Съжалявам, ако ви е неприятно — каза Ася и тръгна към интеркома. — Ако искате, ще се обадя да я отнесат и да донесат по-малка порция.
— Няма нужда — въздъхна Джин. От най-ранна възраст беше възпитавана да не разхищава храна и мисълта, че сега ще направи точно това, предизвика в нея чувство за вина, от което стомахът й се сви. Но нищо не можеше да направи. Тя седна, пое дълбоко дъх и започна да се храни.
Успя да се справи със значителна част от храната преди накрая да помоли да я отнесат. Междувременно забеляза нещо, което беше пропуснала предния ден: всеки вид храна, независимо дали бе поднесена топла или студена, запазваше началната си температура по време на цялото хранене. Изящен трик. Крайното й заключение беше, че във всяка чиния има вградени миниатюрни топлинни помпи или микровълнови системи, което ни най-малко не намали възхищението й.
Възхитително или не, това беше трезво предупреждение за нещо, което тя проявяваше опасна склонност да забравя; че въпреки всичките си колоритни навици и културни различия квазаманското общество определено не е примитивно.