Докато си проправяха път през тълпата, тя следеше за мохи.
И наистина ги видя — сребърносини ловни птици, търпеливо стоящи на специалните еполети за кацане върху раменете на собствениците си — беше ги виждала на филмите от Квазама. Преди тридесет години на практика всеки възрастен беше бил съпровождан от птица. Сега, по една бърза оценка, хората с мохо на рамото бяха не повече от двадесет и пет процента. „Значи в градовете мохите силно са намалели — реши тя, като си спомни разговора с Доло от предната нощ, — докато в селата те са все още основна сила. Това ли е «въпросът за мохите», за който спомена Доло?“
И беше ли този въпрос една от основните причини за враждебността между селото и града, за която непрекъснато слушаше? Щом живеещите в градовете квазамански лидери най-сетне бяха разбрали, че мохите са опасни, щеше ли да има резултат, ако отвън се упражняваше малко натиск, за да се освободи от тях цялата планета?
Само че селата нямаше да се съгласят. Каквито и да бяха породените от мохите неблагоприятни дългосрочни последствия, не можеше да се отрече фактът, че те бяха невероятно добри телохранители… и хората в горите на Квазама определено се нуждаеха от тяхната защита. Джин лично се беше убедила в това.
Следователно предложението на Моро да развъдят на Квазама рогати леопарди наистина бе разрушило съюза, от който световете на кобрите толкова се бяха изплашили… с риск да направят този свят още по-опасен за неговите жители.
„Винаги има някой, чиято главна цел е да съсипе всички други“ — беше казал Доло. Бяха ли виновни световете на кобрите за това заключение? От тази мисъл стомахът й се сви.
Някой до нея я викаше: „Джасмин Алвентин“… „Уф… това съм аз“ — внезапно се сети тя.
— Извинявай, Доло Самън… какво каза? — попита тя и се изчерви от смущение и гняв от допуснатия гаф.
— Попитах дали има нещо, което би желала да си купиш — повтори Доло. — Все пак в катастрофата си изгубила всичко.
„Отново ли проверка?“ — зачуди се Джин. Нямаше представа какво може да носи една обикновена квазаманска жена, тръгнала в гората на лов за насекоми. „Не, вероятно просто е учтив — успокои се тя. — Не ставай параноичка, момиче… но и не ставай сантиментална.“
— Не, благодаря — отвърна тя. — Нямах нищо истински ценно с изключение на дрехите. Ако мога, когато си тръгна, да взема част от облеклото, което твоето семейство ми позволи да нося, ще ви бъда много задължена.
Доло кимна.
— Добре, но ако нещо ти дойде наум, не се колебай да ми съобщиш. Понеже спомена, мислила ли си кога би желала да си тръгнеш?
Джин вдигна рамене.
— Не искам да злоупотребявам с гостоприемството на семейството ти повече, отколкото е необходимо — каза тя. — Бих могла да си тръгна още днес, ако ви затруднявам.
Той едва забележимо присви очи.
— Ако това е желанието ти, то може да се уреди, разбира се — отвърна Доло. — Ти, разбира се, не ни затрудняваш. И освен това бих те посъветвал да останеш, докато напълно се възстановиш от преживяното.
— Вярно е, че още не съм се възстановила напълно — призна Джин. — Не бих искала да припадна по пътя между Азрас и Солас… а да се надявам на такава грижа и помощ навън ще бъде прекалено много.
— Виждам, че добре си усвоила изкуството на ласкател — изсумтя той. Въпреки това казаното, изглежда, му беше приятно.
— Не на ласкател… а изкуството да казвам истината — възрази тихо тя. „С изключение на голямата лъжа, която ви поднасям за себе си.“ От тази мисъл бузите й пламнаха и бързо потърси друга тема. Зад пазара, на северозапад, имаше сграда със странна форма.
— Какво е това там? — попита тя.
— Там са минните подемници — отговори Доло. — Е, сградата не е много привлекателна, но баща ми реши, че тя ще трябва много често да се мести и не е оправдано да се украсява.
— О, вярно… снощи баща ти спомена за някаква мина — кимна Джин. — Каква е тази мина?
Доло я погледна много странно.
— Не знаеш ли?
По челото на Джин изби пот.
— Не. А трябва ли?
— Мислех си, че когато някой планува пътуване, трябва да научи поне нещо за района, който ще посети — каза той малко сърдито.