— Брат ми Мендър се занимаваше с това — импровизира тя. — Той винаги… се грижеше за всичко. — Неканено пред очите й се появи лицето на Мендър Сан. Лице, което никога нямаше да види пак.
— Ти много си обичала брат си, нали? — попита той с малко по-мек тон.
— Да — прошепна тя и очите й се замъглиха от сълзи. — Много обичах Мендър.
Тълпата на пазара шумеше около тях като прибой.
— Миналото не може да се върне — каза най-после Доло и стисна ръката й. — Ела да ти покажа езерото.
При размерите на Милика Джин си представяше, че „езерото“ ще е колкото средно голям патешки гьол, разположен между пътя и къщите, затова се смая от огромната водна повърхност — езерото бе дълго почти километър и по-голямата му част бе във владенията на Самънови.
— Колко е голямо! — промълви тя.
Доло се засмя доволно.
— Вярно е — съгласи се той. — Минава под външния кръгов път и продължава до Външния зелен пояс. Това езеро е източникът на всичката използвана в Милика вода, да не говорим за условията за почивка.
— Откъде идва водата? — попита Джин. — Не видях никъде нито реки, нито потоци.
— Захранва се от подземен извор. Или може би от подземна река, евентуално приток на река Сомиларей, която тече на север оттук. Никой не знае точно.
Джин кимна.
— Важен ли е, ако мога да попитам, един близко разположен източник на вода за работата на вашата мина?
И макар че гледаше към езерото, почувства очите му върху себе си.
— Не особено — отвърна Доло. — Самата мина не използува вода, а рафинирането се извършва каталитично. Защо питаш?
Джин се поколеба, но вече беше много късно да се върне.
— Ами ти спомена за хора, които искали да ви съсипят — предпазливо каза тя. — А виждам, че с мината и с вашата част от Милика вие контролирате водоснабдяването на селото. Твоето семейство наистина има голяма власт… а такава власт често става причина други да му завиждат…
Изброи десет удара на сърцето си преди Доло да заговори.
— Защо се интересуваш от нашето семейство? — попита той. — Или всъщност от Милика?
Основателен въпрос. Тя вече беше научила всичко, което й беше нужно да знае за Квазама и селската култура и, във всеки случай, имаше намерение след ден-два да се заеме с проучване на градовете. Политическите караници на едно забутано в гората село трябваше да стоят на дъното на списъка на приоритетите й. И все пак…
— Не зная — призна честно тя. — Може би от благодарност за помощта; може би защото започвам да изпитвам симпатии към твоето семейство. Каквато и да е причината, аз ви харесвам и ако има някакъв начин да ви помогна, съм готова да го сторя.
Джин не беше сигурна точно каква реакция очаква — благодарност, изненада, дори подозрение. Но подигравателният смях на Доло съвсем я смая.
— Да ни помогнеш? — каза презрително той. — Страхотно! Една жена без семейство?… И каква помощ ни предлагаш?
Джин почувства, че се изчервява. „Брой до десет, момиче — заповяда си тя и стисна зъби. — Започваш да се отклоняваш от приетия образ.“
— Извинявай — каза смирено тя. — Не исках да кажа това. Просто си мислех… е, макар че моето семейство е умряло, аз наистина имам приятели.
— Градски приятели? — попита пренебрежително той.
— Е… да.
— Хм — изсумтя Доло, после въздъхна. — Нека да забравим за това, Джасмин Алвентин. Оценявам жеста ти, но и двамата добре знаем, че е само жест.
— Аз… съгласна съм да го забравим.
— Добре. Хайде ела да те заведа във Външния зелен пояс.
Скърцайки със зъби, тя наведе очи, както подобава на послушна квазаманска жена, и последва Доло по моста.
(обратно)Вътрешният двор беше тъмен. Доло беше свършил късната си вечеря, съдовете и приборите бяха изнесени. И с тишината и самотата дойдоха мислите за Джасмин Алвентин.
Той не искаше да мисли за нея. Всъщност през последните няколко часа с големи усилия се потопяваше в работата, за да избегне мислите за нея. Давайки си вид, че е загрижен за още неукрепналото й здраве, той беше завършил разходката из Милика рано следобед и беше отишъл направо в мината да наблюдава работата по укрепването. След това се беше прибрал вкъщи и бе прекарал два часа над документите, които мината, изглежда, бълваше в обем не по-малък от отпадъците. Сега, след като беше отложил вечерята си, за да не трябва да я вижда на общата семейна трапеза, той се беше надявал, че пълният му стомах ще се съюзи с умората от деня и ще може да заспи.
Не се получи. Въпреки че се бе отпуснал върху възглавниците, натежал от храната и уморен, умът му препускаше като побеснял бололин. С, разбира се, само един въпрос на преден план.