Джасмин Алвентин.
Като момче любимата му история беше за Гордиевия възел; като млад мъж едно от главните му удоволствия бе да решава проблеми, които, подобно на Възела, бяха довели други хора до отчаяние. Джасмин Алвентин беше точно такъв проблем, Гордиев възел под формата на гостенка.
За нещастие този възел отказваше да се разплете.
Той въздъхна и се изправи. Беше отлагал това почти цял ден, надявайки се в своята гордост, че може да се отърве от този фантом без изкуствена помощ. Но не можа… и ако съществуваше дори и най-малка възможност Джасмин Алвентин да представлява заплаха за семейство Самънови, той беше длъжен да направи необходимото, за да го защити.
Личният му сейф с дрога беше вграден в стената като част от тоалетното обзавеждане на банята — един подсилен шкаф с достатъчно надеждна ключалка, която да обезсърчи и най-упоритите деца. Той имаше достъп до този свят на възрастните едва от една година и всеки път, когато отваряше шкафа, се чувстваше малко нервен. Бяха му казвали, че с времето ще свикне.
Доло дълго гледа в съдържанието на шкафа — чудеше се кое ще е най-добро за случая. Четирите червени етикета — различни видове стимуланти на ума — изкушаващо привличаха погледа му, но той се отказа от тях. Общото правило беше, че колкото е по-силна една дрога, толкова по-силна е реакцията след нея, а той нямаше особено желание да прекара нощ с кошмари или да се събуди с виене на свят. Затова избра слаб самохипнотизатор, който щеше да му помогне да систематизира фактите в рационална последователност. С малко късмет неговият собствен ум щеше да може да се ориентира сам. Ако ли не… е, в резерв имаше стимулантите.
Доло се върна на възглавниците, изпразни капсулата в кадилницата и я запали. От нея се издигна пушек — отначало тъничка ароматна струйка, след това все по-гъст и миришещ на масло. Той вдиша дълбоко и се опита отново да развърже Гордиевия възел, който беше Джасмин Алвентин.
Джасмин Алвентин. Загадъчната млада жена, оцеляла при „катастрофа“, която никой не беше видял и никой не можеше да потвърди. И подозрителното й по време пристигане в Милика, съвпадащо с оживената активност на дърводобивния бизнес на семейство Ийтра и новите поръчки за метали от Мангъс. С език на делови посредник, получил образование в града, но с маниери, повече подхождащи на несретник, низвергнат от доброто общество. А историите, които разказваше с нейния литературен език…
Въпреки изкуственото спокойствие от хипнозата, създадена от обгърналия го пушек, Доло даде израз на обзелите го чувства. „Искам да дойда с теб“ — беше казала тя… сякаш е нещо съвсем обикновено в тъмнината на нощта жена да се справи с рогат леопард. — „Нека да ти помогна…“ — абсолютно смешни претенции от самотна жена без семейство и без собствеността. Тя сякаш живееше в някакъв различен свят. Свят със свои правила.
И все пак тя не можеше да бъде отхвърлена с кретенско лекомислие. Колкото пъти се беше опитвал да го направи, Джин винаги беше вършила или казвала нещо, което показваше, че съвсем не е глупава. В ума му нахлуха половин дузина примери, най-очевидният от които беше чистосърдечно изказаното разбиране за ролята на езерото на територията на Самънови. Още по-смущаващо беше, че тя имаше определен талант да отклонява въпросите, на които не искаше да отговори… а такъв талант сам по себе си говореше за интелигентност.
Каква беше тя? Невинна жертва, за каквато се представяше? Или агент, изпратен от някого да им създава проблеми? Фактите почти визуално се подреждаха пред очите на Доло в стройна последователност… без да предвещават нещо добро. Възелът оставаше здраво завързан и единственото ново заключение, до което можа да достигне, беше, че напълно против своята воля и здрав разум той беше започнал да я харесва.
Смешно! Той се изкикоти и неочаквано нарушеният ритъм на дишане предизвика кратък пристъп на кашлица. Беше смешно… абсолютно смешно. Без положение в обществото тя беше в най-добрия случай дори под собствения си социален статут, а в най-лошия може би хладнокръвно искаше да разруши всичко, на което той държеше.
И все пак, дори когато преглеждаше в ума си списъка на всички пунктове срещу нея, той беше принуден да признае, че в нея има нещо, на което не може да устои.
— Какво точно ми трябва — тихо измърмори той. Нещо друго около Джасмин Алвентин, което да се разплете. Какво може да е то? Не нейното лице или тяло — те бяха доста приятни, но той беше виждал и много по-хубави без тази заплаха за неговото емоционално равновесие. Сигурно не беше нейното възпитание — та тя дори не можеше да направи знак на уважение както трябва.