— Не е възможно да е оцеляла по такъв път — каза спокойно той. — Без значение с колко другари е тръгнала, тя просто не е могла да го измине.
— Страхувам се, че и аз съм на това мнение — кимна неохотно Круин. — Особено при засилената активност на животинския свят след миграцията на бололините отпреди няколко дни. Но дори ако допуснем, че по някакво чудо Бог я е спасил, ние сме изправени пред още една невъзможност: на първо място да се вкара кола толкова навътре в гората.
Доло облиза устни. Това, за нещастие, беше очевидно.
— Значи не е било автомобилна катастрофа. Бил е самолет.
— Така започва да изглежда — съгласи се строго Круин.
Което означаваше, че тя чисто и просто ги беше излъгала. Нямаше друго обяснение. Гняв и срам се надигнаха в стомаха на Доло, бореха се за надмощие. Самънови й бяха спасили живота, бяха я приели, а тя се беше отблагодарила за тяхното гостоприемство с лъжа… беше го направила на глупак.
— Има много причини, поради които може да лъже за инцидента — каза тихо баща му. — Не всички имат нещо общо с теб или нашето семейство. Затова въпросът ми към теб, моя син, е следният: по твоя преценка тя наш враг ли е, или не е?
— Моята преценка по този въпрос не изглежда да има голяма стойност — възрази Доло огорчено.
— Да не искаш да кажеш, че поставяш под въпрос моето желание да чуя мнението ти? — неочаквано хладно попита Круин. — Ти си длъжен да отговориш на въпроса ми, Доло Самън.
Доло с мъка преглътна.
— Прощавай, татко… не исках да прозвучи като дързост. Аз просто…
— Не си търси извинение, Доло Самън. Поставих ясно въпроса и искам ясен отговор.
— Да, татко. — Доло пое дълбоко дъх, опитвайки се отчаяно да подреди мислите си. Факти, емоции, впечатления… — Не — каза най-после той. — Не, не вярвам да е дошла с намерение да ни навреди. Не зная защо мисля така, но не вярвам.
— Точно както казах — отвърна Круин и хладното му държане малко поомекна. — Семейство Самън е оцеляло, защото притежава способност да чете намеренията на другите. Още от детска възраст съм се старал да възпитам това качество в теб. Бъдещето ще покаже дали съм успял. — С грациозно движение той се изправи. — Тази вечер на трапезата Джасмин Алвентин съобщи, че според нея вече се е възстановила и може да се върне в своя дом. Заминава утре сутринта.
Доло го погледна.
— Утре сутринта? Тогава защо беше цялата тази тревога дали може да й се вярва, или не?
— Тревогата е — каза хладно Круин — дали е разумно да я пуснем извън нашия контрол.
Доло стисна зъби.
— Да, разбира се. Извинявай, татко.
Круин леко се усмихна.
— Аз й казах, че ще й осигурим превоз чак до Азрас. Ако искаш, можеш да я придружиш дотам.
— Благодаря ти, татко — отвърна сериозно Доло. — Това ще ми даде възможност да обсъдя и бъдещите доставки с някои от нашите клиенти там.
— Разбира се — кимна Круин. Доло помисли, че видя одобрение на лицето на баща си. — Тогава ще те оставя да спиш. Лека нощ, синко.
— Лека нощ, татко.
„Всичко е свършено — помисли си Доло, когато отново остана сам. — Утре тя си отива и край. Ще се върне в загадъчното село, от което е дошла, и вече никога няма да я видя.“ — От тази мисъл почувства някаква болка, може би дори малко гняв. Но трябваше да признае, че главната реакция беше облекчение.
Гордиевият възел най-после се беше разплел. Следващият най-добър ход беше да го махне от очите си.
(обратно)„Един час — мислеше си Доло, докато двамата с Джасмин пътуваха по виещия се горски път към Азрас. — Още един час ще бъдем заедно и след това никога няма да я видя.“
Той обаче грешеше. Пътуваха заедно значително по-малко от един час.
— Това е лудост — промълви той, когато стражът затвори тежката северна врата на село Шага и колата спря. — Тук няма нищо, което можеш да желаеш.
— Откъде знаеш? — попита Джин, суетейки се за момент преди да може да отвори вратата. — Благодаря ти за возенето, Доло Самън…
— Ще ме чуеш ли за минутка? — изръмжа той, слезе и я погледна над купето на колата. — Ти не познаваш тази част на Квазама, Джасмин Алвентин… сама го призна. Уверявам те, че Шага не е по-близко до твоя дом от Милика.
— Разбира се, че е… с десет километра — отвърна тя.
Отдавна никой не беше говорил на Доло така и за момент той сякаш онемя. Джасмин се възползва от паузата да измъкне от задната седалка малката пътна чанта, която й бе дала майката на Доло.
— Добре, чудесно — най-после успя да каже Доло, когато тя затвори вратата и преметна чантата през рамо. — Значи сега си с десет километра по-близко до Азрас. И какво печелиш от това? Особено след като тук вероятно никой няма да предложи да те закара до Азрас? Престани с тази глупост. Връщай се в колата.