Нейният катастрофирал кораб. Космическият кораб, чието съществуване тя беше положила толкова усилия да скрие… и който вероятно си заслужаваше да види.
Освен това — Доло беше достатъчно честен да признае — неговата гордост не му позволяваше сега да я изпусне. Той пое дълбоко дъх, стисна пистолета и влезе под зеления балдахин на гората.
Доло беше ходил много пъти в суровата квазаманска гора, но никога при такива условия. И разбра колко различно е сега. Преди той винаги беше част от дружина селски ловци, които със своите оръжия и опит го предпазваха от опасности. Сега беше самичък. Нещо повече, опитваше се да следва друго лице, без да бъде открит — задача, която изискваше много по-голяма концентрация, отколкото му харесваше.
И никой от близките му не знаеше, че е тук. Нито дори че ще отсъства няколко часа.
Ако загинеше, щеше ли някой да намери тялото му?
Няколко минути той се бори с нарастващия страх… а после неочаквано му се стори, че не е толкова важно дали той лично ще открие с какво се занимава Джасмин Алвентин. „Това е лудост — каза си той и избърса потта от челото си с разтреперана ръка. — Тя иска да вземе нещо от кораба си?… чудесно. Може да го има.“ — Каквото и да беше, то вече не си заслужаваше да рискува живота си… особено след като можеше да докара цяла група въоръжени мъже там, където бе оставила чантата си. Той провери за последен път дали тя не гледа назад и се обърна…
Ръмженето прозвуча отляво и сърцето му прескочи един удар. Рогат леопард, готов за скок.
Едно беше да видиш рогат леопард, хванат в мрежата на стената; съвсем друго — да го срещнеш свободен в гората. Доло дори не разбра, че беше вдигнал пистолета, докато той не подскочи в ръката му и в гората не проехтя изстрел. През ехото на изстрела той чу как ръмженето се превърна в рев… видя предните лапи с остри нокти да се приближават към него като две ракети…
С блясък като изпратена от Бог гръмотевица рогатият леопард бе обгърнат от светкавица и огън.
Звярът се блъсна в него, от ноздрите му излизаше воня на обгорено месо и козина. Доло залитна назад, задави се, опита се да отблъсне от раменете и гърдите си мъртвото тяло…
— Доло… наведи се!
Предупреждението не помогна. Вцепенените от ужас мускули на Доло не можаха да реагират преди в лицето му да избухне сребърносиня светлина.
Към вонята се прибави и болка.
Болка, каквато никога по-рано не беше изпитвал — нажежени игли го пробождаха и се въртяха, разкъсваха месата му. Той се чу като отдалеч, че пищи; усети, че усилията му да отблъсне звяра от себе си само правят болката още по-силна. Едното му око беше затворено от нещо, което го удари; с другото видя Джасмин да тича към него — лицето й бе като на ангел-отмъстител. Ръцете й се протегнаха… „Не — опита се да изкрещи той, — не го сваляй от мен…“
И тогава от ръцете й сякаш блесна светлина… и забитите в лицето му нокти неочаквано спряха да се движат.
— Доло! — извика Джасмин и внимателно смъкна звяра от него. — О, Господи… добре ли си?
— Аз… да, мисля, че съм добре — успя да каже той, борейки се да възстанови достойнството си пред тази жена. — Какво стана?
— Опита се да застреляш един рогат леопард — каза тя строго, докато сваляше ръцете му от изподраните му бузи, за да прегледа раните му. — Успехът не беше пълен.
Той погледна безжизнения труп на звяра.
Главата му беше откъсната! Изгорена!
— Слава на Бога! — въздъхна Доло. — Тази светкавица беше… — И млъкна, по гърба му пропълзя странно усещане. Вторият нападател… видя къде го беше захвърлила Джасмин. Мохото на рогатия леопард, разбира се. Също обгорено.
Той бавно погледна Джасмин Алвентин. Джасмин Алвентин, некултурната жена, която се беше появила отникъде… и която беше минала самичка през гората… и чиито ръце бълваха смъртоносен огън.
Накрая всичко стана ясно.
— Боже Господи! — изстена той.
И за свой вечен срам изгуби съзнание.
(обратно)Доло беше в безсъзнание само десетина минути. Все пак това време беше достатъчно на Джин да превърже раните му, да превлече труповете на рогатия леопард и на мохото надалеч преди да са привлекли лешоядите и да нарече себе си с всички синоними на идиот, които знаеше.
Най-лошата част беше признанието, че нейните критици от Съвета бяха прави. Напълно. Тя просто не притежаваше онова, което беше необходимо, за да бъде кобра — емоционална устойчивост, способност да държи вниманието си съсредоточено върху задачата. Не притежаваше дори елементарна интелигентност.
Джин погледна Доло и стисна зъби толкова силно, че я заболяха. Това бе краят… задачата бе провалена. Само час след като той се върнеше в дома си, половината планета щеше да я подгони. Не й оставаше нищо друго, освен да се скрие в гората и да чака с напразната надежда, че по някакъв начин ще успее да се свърже със следващата изпратена от световете кобра група. Независимо колко дълго трябваше да чака.