Какво беше събрало двете жени и какви всъщност бяха отношенията им? Каква беше синята жена на другата — приятелка, бизнес партньорка, слугиня, любовница или бодигард? Комбинация от горепосочените или нещо още по-странно? Когато неизбежно му се допика, Риш беше спечелила спора дали е безопасно да го развържат и да го пуснат до тоалетната. Жалният му вопъл „Колко дълго трябва да не ви нападам, за да повярвате, че не ви нападам?“ беше трогнал Наня, но не и златооката й приятелка. Накрая Наня излезе от стаята, а Риш му държа една пластмасова кана.
По това време нуждата му да изпразни изтерзания си мехур беше толкова спешна, че облекчението изтика смущението на заден план, почти. Риш и отблизо си беше точно толкова красива, колкото и отдалече, само с повече детайли, фрактално почти, но мъжеството на Иван си остана спаружено в ръката й, омаломощено от стреса и нейното хладно безразличие. Безразличие и ефикасност, достойни за опитен медтехник. И слава богу. Иван не би могъл да се закълне как биха протекли нещата, ако задачата се беше паднала на другата жена.
Фактът, че неприятната задача се беше паднала на Риш, означаваше ли нещо друго, освен че синьокожата си плаща цената за спечеления спор, или че е по-голямата от двете и се опитва да защити повереницата си? Дали пък двете не бяха избягали роби? Биха могли да поискат убежище — робството беше извън закона в цялата империя и срещаше по-голямо неодобрение дори от безвкусните генни модификации на хора въпреки неизбежните съдебни спорове къде свършва неизгодното чиракуване и къде започва истинското робство. Ако Риш беше робиня, създадена по поръчка, навярно цената й беше достатъчно висока, за да я преследват. Дали пък Наня не я беше откраднала? Виж, това беше интересна идея… Кражбата на създаден по поръчка роб определено би могла да вбеси собственика му…
За планета с денонощие от скромните деветнайсет часа и нещо нощта започваше да се проточва нетърпимо. Иван стрелна с поглед комуникатора си — можеше да го гледа колкото си иска, но не можеше да го вземе — и се опита да прецени колко часа остават до утрото и до неговото неявяване на работа. Беше използвал кредитния си чип в магазина и това щеше да осигури на ИмпСи достатъчно информация за начало на разследването. Колежката на Наня щеше да бъде подложена на разпит веднага щом разследващият офицер си довлечеше задника в магазина и сигурно щеше да разпознае Иван и без въздействието на фаст-пента. ИмпСи — а не местната полиция, по причини, които Иван не беше сметнал за нужно да сподели с жените — несъмнено щеше да почука на вратата, преди двете му похитителки да са постигнали съгласие заслужава ли изгладнелият им пленник закуска, или не. Добричката и приятно тапицирана Наня, помечта си Иван, сигурно щеше да вземе неговата страна…
Откъм прозореца на хола се чу тихо дращене и Иван затаи дъх. Апартаментът беше на третия етаж, а под куполите нямаше вятър, който да блъска клони например в поляризираните стъкла, дори ако се приемеше, че от тази страна на сградата има достатъчно високи дървета. Иван така и не беше успял да хвърли поглед през прозореца. Сети се, че трябва да диша, и го направи тихичко. Така… някой по-оптимистичен вариант? Може би ИмпСи бяха подранили?… „Да бе, ако повярваш на това, имам един братовчед, който ще ти продаде Звездния мост във Ворбар Султана…“
Съскане, слаба светлина — тънък плазмен лъч изряза голяма дупка в прозореца. Стори му се, че различава два по-тъмни силуета в мрака навън. На третия етаж? Сигурно използваха подемник или нещо такова. Парчето нечупливо стъкло изчезна, без да издаде звук.
Иван смяташе, че ИмпСи ще дойде да го прибере, и това беше една от причините да не се мори излишно с безсмислени опити за бягството. Но не в този час и не през прозореца. Явно параноята на Наня бе напълно основателна.
Даде си сметка, че все още е вързан за проклетия стол. Дори ако успееше — в прилив на героична мощ — да измъкне крака от поразхлабените въжета, жертвайки принудително обувките си, ръцете му пак щяха да са вързани за облегалките на стола. Представи си как връхлита бос и сгънат на две нападателите, които най-вероятно бяха въоръжени. Сигурно би могъл да се завърти и да ги фрасне по пищялките с краката на стола… Нямаше никакво желание да го зашеметяват два пъти за един ден, или нещо още по-лошо, ако неканените гости бяха въоръжени със смъртоносно оръжие, а не със сравнително безобидните зашеметители.