По дяволите, предназначението на инструктажите беше да ти осигурят цялата нужна информация, за да си свършиш работата както трябва. А не да те подлагат на тест за интелигентност. Или още по-лошо — да редиш пъзели. Иван изсъска под сурдинка, все по-ядосан и все по-безпомощен. Само да му се мернеше Би пред очите, щеше да го удуши със собствените си ръце. Мазното ворутиърско паленце.
Мазното ворутиърско паленце, което, както Иван добре знаеше, понякога, макар и много, много рядко, се случваше да докладва лично на император Грегор и да получава задачи лично от величеството…
— Не ги убивайте — каза рязко той. — Съберете си набързо нещата, после ще се измъкнем по резервния ви път за бягство и ще идем у нас. На излизане ще се обадя в столичната служба за сигурност и ще докладвам, че съм видял от улицата как двама мъже проникват през прозорец на третия етаж. Оставете вратата отворена и всичко както си е. В апартамента има достатъчно веществени доказателства за взлом. Гарантирам, че полицаите ще задържат нашите приятелчета, а нищо чудно да ги тикнат на топло за доста време. И да има подкрепление отвън, пристигнат ли патрулите, подкреплението ще се изнесе по най-бързия начин. Така става ли?
Риш кимна бавно. Наня-Тедж вече отиваше към спалнята.
Иван не устоя на изкушението — твърдо вярваше, че изкушенията по подразбиране са с предимство — и надникна след нея в стаята. В апартамента имаше само една спалня, без прозорци моля ви се. Две единични легла, и двете — разтурени. Хм. Какво означаваше това?…
Жените се приготвиха по-бързо, отколкото изглеждаше възможно според мерките на Иван, и успяха да съберат всичките си неща само в три нищо и никакви сака. Явно са се упражнявали, реши той. Събра въжетата и шалчетата, нави ги и ги набута в джобовете си, после върна стола на мястото му до кухненската маса. Колкото до собствените си пръстови отпечатъци, косми и кожни клетки, тях реши да остави на съдбата им. Нямаше време да заличава следите си, нека криминалистите от местната полиция си блъскат главата на воля. Току-виж животът им станал малко по-интересен.
Тедж, с пресъхнала от тревога уста, притича по края на покрива, докато бараярецът говореше по комуникатора си. Пиянското заекване му се удаваше с изненадваща правдоподобност.
— … да бе, пратете някой, щото… Виждам ги бе, на улицата съм и ги гледам в момента. Няма майтап, тия двамата… а бе, с нещо като подемниците дето чистят прозорци с тях, качили са се и влизат през един прозорец на третия етаж. Не ми се вярва да мият прозорци посред нощ, щото… Леле! Май чух жена да пищи!… — И с лека усмивка Ворпатрил прекъсна разговора си със спешния номер на столичната служба за сигурност.
Равноденствие никога не спеше. Градското осветление осигуряваше достатъчна видимост за следващата им задача, нищо че цветовете се бяха отмили и слели в сивкави щрихи и по-тъмни сенки.
— Първо ти, Тедж — каза Риш. — Внимавай. Аз ще ти метна саковете.
Тедж се върна няколко крачки назад, засили се и скочи на съседния покрив. Три етажа над улицата. Никакъв проблем. Дръпна се от ръба и се обърна да хване чантите — една, две, три. Риш я последва, широките й дрехи се развяха при салтото. Приземи се на метър зад Тедж, грациозно и стабилно като гимнастичка.
Ворпатрил изгледа умърлушено празното пространство между покривите, върна се доста назад, направи голяма засилка и скочи. Тедж го прихвана за раменете, преди да се е пльоснал по очи на покрива.
— А! — изхъхри той. — Не беше толкова страшно. Малко гравитационно предимство, благодаря ти, плането Комар. По-слабата ти гравитация почти компенсира късото ти денонощие. Не ви съветвам да пробвате такъв скок на Бараяр.
„Наистина?“ На Тедж й се искаше да попита за още неща, но не събра смелост. А и време нямаха. Риш ги поведе нататък. След втория скок зърнаха примигващите светлини на куполните патрули в далечината — въздушната шейна се приближаваше бързо.
В края на втория покрив Ворпатрил се запъна.
— Няма да прескачаме това, нали? — Разстоянието между покривите беше пет-шест метра.