— Не — каза Тедж. — Има външна стълба. Ще се спуснем по нея, а оттам до спирката на градския транспорт има само една пресечка.
Спуснаха се по стълбата, разпределиха си саковете и тръгнаха към спирката. Вървяха бавно, както за да не привличат внимание, така и за да успокоят дишането си. Малцината сънени пътници на перона — подранили или окъснели — не ги погледнаха втори път. Риш нагласи големия шал около главата си, а Ворпатрил избра четириместна кола, като плати допълнително за експресен маршрут. После любезно седна на мястото с гръб към движението, зададе крайната спирка и спусна прозрачния купол на кръглото като мехур возило. Колата навлезе в зададената тръба и се хлъзна гладко напред.
Нощта избледняваше, забеляза Тедж, когато колата се издигна по параболата на висока арка между две от основните куполни секции. Трептяща червена ивица обточваше хоризонта отвъд границите на ширналия се куполен град. След миг най-високите сгради сякаш лумнаха в пламъци, източните прозорци грейнаха в отразено оранжево, а ниските им етажи още тънеха в мрак. Няколко хаотично разположени високи купола улавяха слънчевите лъчи и се загръщаха със златни дъги.
Тедж плъзна пръсти по заобления таван на колата. За пръв път виждаше Равноденствие така — ширнал се като на длан под нея. Откакто бяха кацнали на Комар, ходеше само до офиса на „Бързи доставки“ и да купи храна, а Риш изобщо не излизаше от апартамента. Може би беше трябвало да излизат повече. Бездействието, оказа се, им беше създало фалшиво чувство за сигурност.
— Онези куполи какви са? — попита тя.
Ворпатрил преглътна една широка прозявка и проследи погледа й.
— Хм. Пример как междупланетните войни се превръщат в градско обновяване. Онези секции там са били разрушени по време на бараярското нашествие или по-късно, когато избухнал Комарският бунт. Така се разчистило място за нови строежи. — Изгледа я развеселено. — Една истинска комарка би трябвало да знае това, разбира се. Дори ако не е от Равноденствие.
Тедж стисна зъби и се облегна назад. Знаеше, че се е изчервила.
— Толкова ли ми личи?
— Е, не от пръв поглед — успокои я той. — Но след като човек се запознае с Риш…
Риш придърпа шала си още по-ниско. Беше с ръкавици.
След още няколко минути стигнаха до финансовия и правителствен център на града. Тедж никога не беше идвала тук. Перонът, на който слязоха, вече се изпълваше с хора. Риш вървеше с наведена глава. Пресякоха улицата, повървяха още една пресечка и стигнаха до висока нова сграда. Ворпатрил отвори входната врата с дистанционното си. Фоайето беше по-голямо от апартамента на Тедж, с мраморна облицовка на стените и истински живи растения в саксии. Асансьорът ги качи сякаш в небесата.
Озоваха се в тих коридор с дебел килим, стигнаха до другия му край и влязоха през още една врата с код, после имаше още едно фоайе — или коридор — и сетне салон с прекрасна гледка към града и голяма тераса. Обзавеждането беше модерно, ведро и доста постно, ако не се брояха личните вещи, пръснати тук-там.
— Боже, вижте колко е часът! — викна Ворпатрил, щом влязоха. — Пу съм пръв в банята! Извинете. — И хукна, като оставяше след себе си диря от дрехи — елек, блуза, изритани в движение обувки. Разкопчаваше панталона си, когато извика през рамо: — Разполагайте се, аз излизам след минутка. Боже, по-добре да побързам… — Вратата на спалнята се хлъзна след него.
Двете с Риш се спогледаха. Тази внезапна пауза май се отразяваше на чувството им за ориентация по-зле дори от паническата скорост, с която се бяха изнесли от апартамента.
Тедж обиколи салона, надникна и в елегантния кухненски бокс, издържан в черен мрамор и лъскава стомана. Уви, големият хладилник съдържаше само четири бутилки бира, три шишета вино — едното отворено — и половин дузина армейски порционни блокчета с лишена от въображение опаковка. Отворена кутия с „инстантна оризова каша“ — според надписа — се мъдреше самотно в шкафа над мивката. Тедж още четеше инструкциите на гърба на кутията, когато вратата на спалнята се отвори с плъзгане и Ворпатрил се появи — облечен, с грижливо сресана влажна коса и прясно депилирано лице. Спря колкото да нахлузи захвърлените си обувки.
И Тедж, и — „Хей, това го видях!“ — Риш примигнаха зяпнали. Зелената офицерска униформа наистина му стоеше добре. Раменете му изглеждаха някак по-широки, краката — по-дълги, а лицето… по-трудно за разчитане.
— Трябва да тичам, иначе ще закъснея за работа, а наказанието е сарказъм — уведоми я Ворпатрил, пресегна се покрай нея да вземе едно порционно блокче и го стисна между зъбите си, докато си закопчаваше куртката. После пъхна временно блокчето в джоба на панталона си и хвана ръцете й. — Дано намерите нещо за хапване. Довечера ще напазарувам. Не излизайте от апартамента. Не се обаждайте на никого и не приемайте входящи обаждания. Заключете вратата и не отваряйте. Ако случайно се появи един мазен плъх на име Биърли Ворутиър, кажете му да дойде по-късно и че искам да говоря с него. — Погледна я настоятелно в очите. — Не сте затворнички. Но бъдете тук, когато се върна… става ли?