А после всички млъкнаха и стана много тихо. Тедж се изкушаваше да подхване нов спор само за да прогони угнетителната тишина. Вместо това двамата с Иван Ксав последваха баба на долното ниво — Тедж, защото още не беше виждала помещението долу, а Иван Ксав, изглежда, искаше да помогне на баба й, като добави светлината на собственото си фенерче към недостатъчната светлина на нейното… или просто беше нащрек за следващата извънредна ситуация.
— Дано фенерчетата не угаснат, преди да ни свърши въздухът — измърмори той.
— Най-добре ще е да сдадат багажа едновременно — каза замислено Тедж.
— Ако питаш мен, предпочитам да издържат по-дълго.
Тедж реши да не изтъква липсата на логика в изказването му. Не беше като да имаха някакъв избор, така че…
Помещението долу беше същото като помещението горе, освен няколкото малки офиса в единия край. Баба отново се зае да отваря шкафове и замразители.
— Нещо конкретно ли търсите, лейди гем Естиф? — попита учтиво Иван Ксав. — Можем ли да ви помогнем?
Тя махна с ръка.
— Само… спомени, засега. С което не бихте могли да ми помогнете, капитане.
Иван Ксав подреди няколко сандъка в импровизиран диван. Двамата с Тедж седнаха и той я прегърна през раменете. Тя се сгуши в него и се замисли какво ли има в сандъците, върху които седяха, и на колко ли десетки милиона се равнява стойността на съдържанието им. За толкова много пари „диванът“ би трябвало да е по-удобен. В старата лаборатория беше хладно, макар и не чак студено — онази характерна постоянна температура дълбоко под земята, — не беше и особено влажно, но въпреки това Тедж се сгуши плътно в Иван Ксав, търсейки топлинката му. По някаква причина си спомни за първата им вечер на Комар — седяха на дивана в апартамента му, не точно сгушени, и гледаха записа на неочаквано грациозните безкраки танцьори и тяхното представление при нулева гравитация. Даде си сметка, че тогава е била по-уплашена отсега. Странно.
— А! — възкликна баба й от другия край на стаята. — Филтри! — И стиснала гордо находката си, тръгна обратно по стълбището към горното ниво.
— И това е нещо — каза Тедж. — Поне ще имаме вода за пиене.
— Но после ще трябва да пишкаме — каза Иван Ксав. — Може да ползваме тунела, предполагам. Все едно сме на къмпинг или на маневри.
— А може да намерим и гърнета.
За пръв път след инцидента с Перла той се усмихна.
— Някоя безценна порцеланова ваза от времето на Изолацията може би? Правели ли са порцеланови съдове тогава? Не съм сигурен. Или изящни купи от нефрит, мисля, че са били популярни по онова време. Сега всяка струва няколко хилядарки. Или пък… може някой гем-генерал да си е спретнал колекция от бараярски нощни гърнета. Знам, че са имали гърнета, виждал съм ги в двореца. Няма да се учудя, ако някои по-консервативни ворски гости още ги използват.
Тедж се разсмя тихичко.
Помълчаха няколко минути.
— Сега какво? — попита Тедж, като се чудеше дали ще има полза, ако дишат по-плитко. Едва ли.
— Какво какво? — Иван Ксав звучеше ако не сънлив, то много уморен.
Самата тя беше на ръба на изтощението. Колко беше часът? Толкова късно, че вече да е рано? Границата между нощта и деня.
— Ти какво правеше последния път, когато се озова в дупка като тази? За да убиеш времето?
— О, дупката не беше като тази. Беше много по-тъмно. И по-тясно. И по-влажно. Но поне въздухът не беше проблем. В сравнение с онова това тук си е направо дворец.
— И все пак?
— Ами… Първо си покрещях доста. После удрях по стените. После пак крещях.
— Тук това няма да свърши работа.
— И там не свърши. Смъртта не можеш я уплаши с крясъци. А да удряш по стените, докато ти се разранят ръцете… също не помага.
Тедж хвана едната му ръка и я погали нежно, докато юмрукът не се отпусна.
— А какво помага?
— Майлс. Тогава той ме измъкна. Сега обаче Майлс е на друга планета. А и той… не ми помогна много. Знаеш ли какво беше първото, което поиска от мен? Да се скрия от лошите момчета, като се върна в същата онази проклета дупка.
— И ти направи ли го?
— Ами, да.
— Защо?
— Защото… беше най-правилният ход в онзи момент. В крайна сметка всичко свърши добре.
— А после?
— Моля?
— Каза, че онова с крясъците и удрянето било първото нещо. Какво беше второто?
— О. Ами, след известно време започнах да правя откачени неща. Пях си например. Изпях всички стари скаутски песни от детството си. После продължих с нецензурните им версии. Уви, скоро и те се изчерпаха. — След минутка добави: — Но пък тогава бях сам. — След още една минутка: — Не го разбирай погрешно, но… ще ми се и сега да бях сам, а ти да си в леглото например. И да спиш спокойно, без сънища.