Тедж размърда схванатия си врат и попита:
— Помниш ли какво беше първото нещо, което ми каза?
Той събра вежди.
— „Здрасти, госпожице, имам една ваза за Бараяр“?
Тедж се изкиска.
— Не, след това. Помниш ли какви глупости… както и да е. Във всеки случай ми направи дълбоко впечатление, неизличимо.
— Ти също… така де, застреля ме.
— Не, Риш те застреля. — Гласът й се спъна в името. Иван Ксав трепна. И двамата вдигнаха поглед към изхода горе. Нито звук не долиташе от горния етаж. Тедж се овладя, опита се да улови крехкия миг на покой, но може би тези мигове бяха по правило неуловими. „Ако добрите мигове са ефимерни, такива трябва да са и лошите. Стига да не ги трупаш и да не ги носиш със себе си като… като антисъкровища“. — Е, не можехме да те пуснем. Това би било… огромна грешка. — „Меко казано“. Най-голямата грешка в живота й, а тя дори не би разбрала, че я е допуснала. Стана й студено от тази мисъл, сякаш сянка на хищник мина над главата й… и отмина. „Той ми спаси живота. В повече от един смисъл“. — Не. Беше за първото ти правило, когато сваляш момичета.
— Това не го помня — каза той. Тедж реши, че я лъже.
— Каза, че няма да се откажеш, докато не се засмея. — Поколеба се, после цитира: — „Разсмее ли се момичето, значи ще живееш“.
— В момента мисля да приема това като пророчество — отвърна той.
— Онова, че нямало да се откажеш, също звучеше добре.
— Мда — въздъхна той.
Замълчаха. Чакаха.
Иван имаше смътното чувство, че е задрямал за известно време, но физиологията си каза тежката дума — жаждата и пълните мехури скоро подгониха и двамата към горния етаж. Заедно. Тедж беше казала „заедно“. Беше го казала сериозно, нали?
„Този път — да“. Слава на бога за повторенията.
Арките, под способното ръководство на баронесата, бяха решили проблема с най-неотложните изисквания на физиологията. Няколко големи пластмасови кашона бяха изпразнени от съдържанието — някакви стари дрехи — и повечето вече бяха пълни с мътна вода, която постепенно се утаяваше. Последният беше сбутан в едно кьоше зад параван от сандъци с неизвестно, но навярно безценно съдържание, и изпълняваше ролята на нелоша походна тоалетна с плътно прилепващ капак, за който в скоро време всички те щяха да са дълбоко благодарни. Филтрираща канелка осигуряваше вода за пиене, капка по капка, твърде бавно предвид бройката на жадните, които отпиваха по глътчица от стъклени чаши с антикварна стойност, чиято позлата носеше герба и инициалите на позорно известния граф Пиер Ворутиър Кървавия. Иван дори не се опита да изчисли стойността им, нищо, че сервизът не беше пълен.
Имола се беше върнал. Панталоните му бяха мокри до бедрата. Седеше както преди до стената и мълчеше намусено. Водата вече се плискаше по пода на разширението пред бункера.
С общи усилия Шив, Амири и Иван преместиха вакуумната дръжка от другата страна на овалната плоча и я върнаха на мястото й в отвора минути преди водата да се издигне над прага. Неравният ръб между плочата и зидарията потъмня и постепенно се овлажни, отдолу нагоре; имаше малки течове на няколко места, но нищо повече. Жените намериха постелки на долното ниво и ги натрупаха под плочата да попиват водата.
Иван остана впечатлен от хладнокръвието на Шив в тази екстремна ситуация, хладнокръвие, което се предаде на цялото му семейство и унищожи в зародиш потенциалния хаос и паника. Но пък всеки, претърпял поражение от адмирал Арал Воркосиган в ожесточена космическа битка, неизбежно имаше неестествено завишени стандарти за „екстремна“ ситуация.
Мисълта за чичо му подсети Иван за строгите правила относно третирането на военнопленници, затова той лично се погрижи събуждащите се горили номер едно и две да отидат до тоалетната и да пият вода. Не тръгна да спори обаче, когато Шив, за всеки случай, ги приспа повторно със зашеметителя, тях, както и Имола, който пак беше започнал да мрънка. Безсъзнанието щеше да забави метаболизма и дишането им, нали така? Всичко беше за общото добро.
По-младите жени, включително Тедж, се бяха заели да сортират дрехите от изпразнените кошове. Заниманието изглеждаше достатъчно безобидно и след няколко напрегнати минути в очакване на неочакваното Иван се отпусна. Пълно беше с изящни дворцови тоалети, и сетагандански, и бараярски, включително няколко стари военни униформи, парадни. По настояване на жените Амири, а след малко и Иван, ги облякоха и ги разходиха по „модния подиум“, доста неумело. Иван се справи относително лесно с ворските униформи, но Амири видя зор с гемските — те бяха сложни за обличане и с още по-сложни закопчалки, връзки и украси, с които не биха могли да се справят без експертните съвети на лейди гем Естиф.