Биърли се пресегна и издърпа Риш през прага. Стройната синя жена, малко по-тъмносиня от обичайното, се хвърли на врата му и го зацелува трескаво.
— Ти ни спаси! — извика задавено Риш, твърдение, което незаслужено изключваше усилията на малката армия, участвала във въпросното спасяване, но Биърли не си направи труда да я поправя. Чер бе заобиколен от свой комитет по посрещането. Минаха цели няколко минути, преди да започне критичният разбор.
— Разчиствахме падналата пръст — обясняваше Риш — и видяхме в тунела светлини. Изтеглихме се назад чак до голямата тръба и се скрихме в най-голямото сляпо разклонение. В другия край на тунела настана врява, викове, престрелка и ние се изтеглихме назад… точно навреме, мисля… след взрива и двамата буквално оглушахме. Когато се престрашихме да погледнем какво става, тунелът към изхода беше затрупан от свлачище, а другият, към лабораторията, вече се пълнеше с вода. Върнахме се назад… и още назад… а водата се покачваше. После фенерчетата ни угаснаха…
Иван Ксав потръпна от див ужас, после спонтанно пристъпи към Риш и — за неин ужас — я прегърна.
— Ъъ, благодаря ти, Иван Ксав — каза тя, измъкна се от прегръдката му и го изгледа озадачено. После продължи с разказа си: — Бяхме в края на сляпото разклонение, стояхме и чакахме в образувалия се въздушен джоб, когато започна онзи странен звук и вибрациите. Продължи безкрайно сякаш, спираше и започваше. А после… все едно някой махна запушалката на вана. Водата се оттече и ние тръгнахме след нея. И тогава тази чудна малка сонда ни намери. — Риш се усмихна на момчето от инженерния корпус, което й отвърна със същото, но доста по-колебливо. Едва ли всеки ден му се усмихваха красиви синьо-златни дами със заострени уши, помисли си Тедж, или изобщо дами, без значение на окраската. Биърли, който определено не страдаше от подобен недостиг, взе студената ръка на Риш в своите и я разтърка грижовно.
Когато евакуационният медицински палет пристигна — беше от малките, за да мине през дупката в тавана, — Риш и Чер бяха първите, натоварени и изтеглени нагоре. Имола и компания бяха следващите — поотделно, всеки придружен от въоръжен пазач. След тях — баронесата и баба, после баронът и Амири, после Гъли и Смарагд. Перла беше следващата, заедно с Биърли, който бързаше да се присъедини към своите повереници. Тедж изчака Иван Ксав.
Двамата гледаха как евакуационният палет с Перла и Биърли се издига към дупката в тавана.
— Между другото — каза Иван Ксав някак отнесено, — имаше още нещо, което на всяка цена исках да направя. Да те заведа на танци. Така и не ни остана време да отидем. Мислех си за това. Нощес. За всички неща, които никога няма да направим.
„Години неща“. Започваше да подозира, че никога няма да се изчерпят откъм идеи за неща, които да правят заедно.
— Ще е страхотно. — Ръцете им се намериха. — Повече от страхотно.
— Разбрахме се значи. — Той стисна по-здраво ръката й.
Когато палетът се върна, Иван Ксав й помогна да се качи, съвсем като стар ворски лорд от времето на Изолацията, който помага на своята дама да се качи в каретата. „Лейди Ворпатрил. Бих могла да свикна с това…“
Евакуационният медицински палет си беше най-обикновена носилка, предвидена за един лежащ пациент или за двама седнали, плюс оператора в контролната седалка. Иван, седнал с кръстосани крака срещу Тедж, гледаше през прозрачния купол как се издигат през отвора в тавана на лабораторията и продължават нагоре през прясно изкопаната шахта с форма на разширяващ се конус. Момчета от инженерния корпус, яхнали малки гравипалети, пръскаха с нещо стените на шахтата, за да стабилизират и фиксират пръстта.
„Цирк“ беше меко казано, осъзна Иван със свито сърце, когато излязоха от шахтата и се издигнаха метър-два над ръба й. Голямата дупка беше прокопана в долната част на малкия парк, от който не беше останала и следа, защото другата му половина беше затрупана под тонове пръст, истинска планина, която преливаше отвъд границите му, по тротоарите от двете страни, че и по уличните платна, които бяха затворени с пътни барикади. Униформени от общинската полиция пренасочваха трафика, за щастие все още рехав в ранната празнична утрин. Паважът лъщеше мокър, но поне беше спряло да вали.
Тежки инженерни машини бяха паркирани навсякъде, войници бързаха насам-натам или просто стояха и зяпаха. Портативни прожектори на триножници къпеха в изкуствена светлина целия участък. На границата на бившия парк беше издигната брезентовата шатра на временен команден пункт, която на свой ред блокираше друга улица. Зад шатрата чакаха няколко наземни линейки, лампите им святкаха сънено. Във въздуха кръжаха скутери и леколети на службата за сигурност и общинската полиция, а отвъд тях, по периферията на „цирка“, кръжаха други летателни машини, без съмнение новинарски. И пак без съмнение операторите вътре запечатваха с камерите си чудатата сцена.