От другата страна на улицата лейтенант Раудсеп — с крайно изтерзан вид — тъкмо вкарваше Имола и неговите мутри в една полицейска кола с помощта на двама навъсени патрулни полицаи; после се обърна и си проби път през навалицата към Иван.
— Лейди Ворпатрил добре ли е? Слава на небесата! Държа да отбележа обаче, че тези типове не са се промъкнали на планетата през никой от космодрумите, кълна се!
— Така е. Вероятно са дошли от северните предградия на Ворбар Султана. Местен боклук, както би ги нарекъл Шив. Шефът им, Имола, държи транспортна фирма там.
И понеже Раудсеп продължаваше да изглежда изтерзан, Иван добави милостиво:
— И митническата служба, и общинската полиция ще са дълбоко благодарни на ИмпСи във ваше лице, задето им ги поднасяте на тепсия. Контрабанда, заговор за отвличане… Имола очевидно е бил затънал до гуша в подобни деяния. Транспортирал е хора до други планети под формата на криотрупове, гадна работа. Подозирам, че и двете служби ще има да ровят със седмици покрай случая. А когато го приключат, ще има награди за заслужилите.
— Но аз нищо… не аз…
— Сега Имола е ваш. Който изпревари, той натовари, нали така.
Раудсеп хукна към полицейския бус, който тъкмо потегляше със запалени светлини. Иван пък беше доволен, че му е дал питателна храна за размисъл, която с малко късмет щеше да отклони вниманието му от необяснимия пропуск на капитан Ворпатрил да му предава шпионски доклади за житието-битието на роднините на жена си.
Биърли цъфна край Иван, устремил се към Тедж. Явно се беше опитал да вкара Арките в чакащите линейки, но Шив и Удин се бяха откъснали от стадото и го следваха по петите.
Тедж се огледа разтревожено.
— Арестуват ли ни?
Ако се съдеше по изражението на Алегре, тази идея определено му допадаше, но Биърли побърза да я успокои:
— Не. Или не още. Просто ще ви закарат в Имперската военна болница за преглед. Травми и прочие. А стои и въпросът с евентуалното биологично заразяване.
— И ти ли отиваш с тях? — попита го Иван. — Моля те, гледай по най-бързия начин да намериш някой достатъчно компетентен, който да поговори за това с лейди гем Естиф. Тя най-добре знае какво и как.
Биърли кимна, че е разбрал, и се обърна към Тедж.
— Тедж, ти ще дойдеш ли със семейството си?
Удин вметна:
— С татко ти смятаме, че трябва да останеш със съпруга си… лейди Ворпатрил.
Иван погледна Тедж. Родителите й най-вероятно се опитваха да я отстранят от законовите усложнения, които неизбежно щяха да погълнат останалата част от семейството. Стори му се обаче, че Тедж вложи и нещо повече, когато вирна брадичка, хвана го под ръка и каза:
— Да, точно това ще направя. Ще остана със съпруга си.
Иван сложи другата си ръка върху нейната и я стисна лекичко. „Да, стой си тук. Докато съм жив“. Срок, който изглеждаше насърчително по-дълъг сега, отколкото преди няколко часа, но Иван не смяташе да внася поправки в снощното си предложение.
Шив кимна отсечено, вдигна глава и срещна въпросителния поглед на Саймън. После му подаде голямата си лапа.
— Е. Тази наша малка игра се оказа истинско приключение. Справихте се отлично, капитан Илян.
Илян, хипнотизиран сякаш, стисна ръката му.
— Благодаря. Макар че по моя преценка вас ви подхлъзна най-вече лошият късмет. Освен това… възможно е играта, или сделката, още да не е приключила, барон Кордона.
Шив свъси чело, но все пак позволи на Биърли, който приличаше на овчарско куче пред нервен срив, да ги подкара към линейките. Удин хвърли последен поглед през рамо, очите й бяха присвити от подновен интерес. Линейките потеглиха в конвой, но без сирени и Иван си отдъхна. Точно в момента нямаше настроение за силни звуци.
Явно получил сигнал с висок приоритет по слушалката в ухото си, Алегре възкликна:
— Какво? Тук? Не, разкарай го! — След миг гърбът му се изпъна неволно в стойка мирно. — Да? Да, тук е. Не… ако позволите да възразя… Да, сир.
Последното беше казано с примирена въздишка, след което Алегре тръгна към шатрата на командния пункт.
Заради дочутия разговор Иван не се изненада особено, когато след няколко минути имперски гвардейци в черно-сребърни зимни униформи се появиха иззад ъгъла, яхнали гравискутери в кръг около дълга наземна кола. Колата спря безшумно до тротоара. Гвардейци и охранители от ИмпСи си размениха знаци и кодови реплики, след което куполът на колата, грейнала в сребърно въпреки утринния сумрак, се отвори достолепно. Грегор, с униформата на дом Ворбара, избърса лицето си и подаде кърпата на един напрегнат като струна мъж, в когото Иван позна личния му и верен до смърт камериер — други главнокомандващи може и да се явяваха небръснати по спешност, но не и този, поне ако зависеше от камериера му, — и слезе от колата под бдителните погледи на старшите си гвардейци.