— При дебит от един до три кубични метра в минута водата ще се отцеди доста бързо, нали?
Рокс вдигна поглед, видя генералските нашивки на Алегре и очите на Хор върху яката и успя да козирува, както се полага. Генералът му върна любезно поздрава.
— Не в минута, сър. В секунда. И не е дъждовна вода. Кал. Много кал. Като… като кал под налягане. Когато тръгвах насам, струята се изстрелваше десетина метра право напред, преди да падне в реката.
Грегор, приближил се при тази омагьосваща словесна картина, спря и погледна към нещо отвъд улицата, килнал едва доловимо глава.
Алегре свъси чело.
— И откъде идва всичката тази кал?
— Това е добър въпрос, с който ще се заемем веднага щом отхвърлим последните ви пет спешни молби, генерале — каза полковник Ото. С всяка секунда изглеждаше все по-изнервен и измъчен. — А сега, ако може хората ми вече да се върнат на работа…
— Гай — извика Грегор на Алегре, все така вперил поглед през улицата. — Централата на ИмпСи винаги ли е била… знам ли, килната? Или е някаква оптическа измама?
Алегре се обърна да погледне… и застина хипнотизиран.
Грегор продължи неуверено:
— За пръв път гледам сградата от този ъгъл. Може да е поредната смътна диспропорция на Доно Ворутиър, плод на откачените му теории за психологията на архитектурата.
Иван също се обърна да погледне. Както и всички останали. Тедж, Саймън и увисналата на ръката му Алис застанаха до него.
Иван примигна. После примижа. Грегор имаше основание — лявата страна на сградата наистина изглеждаше малко по-висока от дясната. Или… дясната — по-ниска от лявата?…
В двора отвъд отворените порти на централата едно паве изскочи от настилката и се търкулна. След миг още няколко последваха примера му, съвсем като пуканки, които тъкмо са започнали да се пукат. Големи гранитни пуканки. Някакъв войник, който тъкмо пресичаше двора, извика и отскочи стреснато пред тази неочаквана бомбардировка отдолу нагоре.
Силен трясък… и широка пукнатина се плъзна на зигзаг по стълбището с ненормално високите стъпала. С ужасен пронизителен писък тежките бронзови врати на сградата се огънаха и помежду им зейна тясна пролука.
— Какво става, по дяволите?… — измърмори Алегре и тръгна напред.
Ото го сграбчи за лакътя и го дръпна.
— Не, сър!
— О, сякаш се изравни — каза Тедж. — Или… не…
— Не… — каза Ото, докато оглеждаше с професионален поглед назъбения от бойници покрив на централата. — Просто и другата половина потъва.
И от двата странични изхода се изливаха потоци хора в зелени униформи, при дебит, предположи Иван, от приблизително един кубичен метър в секунда.
— Напускат поста си? — каза Алегре, някъде по средата между одобрението и възмущението.
Саймън, прехапал долната си устна, каза колкото да освободи напрежението:
— Ако трябва да гадая, това са момчетата, отраснали в земетръсни райони, Гай. — И след секунди, когато потокът евакуиращи се намаля, добави под нос: — Онези, които още са вътре, навярно ще заслужат похвалата ти. Онези, които излязоха, лично аз бих повишил незабавно…
Алегре вдигна комуникатора към устните си. Говореше дрезгаво и млъкваше само колкото да чуе отговора. Полковник Ото хвърли още един опулен поглед на зрелището, после хукна към шатрата и комтаблата си.
Саймън гледаше с широко отворени очи как сградата продължава, много бавно, да потъва. Потъваше целокупно, без да се разцепи — старият Доно можеше да е бил луд, но не и некомпетентен. След още десетина минути, неизбежно и в тишина, нарушавана само от тихи ругатни и по някой вик от другата страна на ошипените зидове, земята погълна първия етаж. Бронзовите врати се озоваха в сутерена и продължиха надолу. Фризът над тях, онзи със запечените водоливници, изчезна, сякаш някой отмъстителен бог ги беше завлякъл обратно в преизподнята. Накрая потъването забави темпа си. Сега обитателите на третия етаж можеха да прекрачат през прозорците и да стъпят на земята, стига да имаше прозорци, през които да прекрачат. Вместо това няколко мъже се спуснаха с въжета от покрива.
— Е — каза Грегор задавено. — Това е… изненада.
Стряскащ кикот си проби експлозивно път през стиснатите устни на Саймън. Той затисна устата си с ръка и успя да каже с що-годе премерен тон:
— Боже, дано никой не е пострадал. — И развали всичко, като се изкиска отново, още по-силно. Лейди Алис го стисна за лакътя и го погледна с тревога.
Гвардейците на Грегор най-после успяха да го откъснат от хипнотизиращата гледка и да го качат в наземната кола. Заобиколена от ескорта си в черно и сребърно, колата се отдели от бордюра и бавно потегли. На Иван му се стори, че различава познато лице, залепило нос за прозрачния купол. Величеството зяпа ококорено назад чак докато колата не зави зад ъгъла на път към двореца.