— Добре — каза Грегор като че ли малко разочаровано. — А Абелар? Между другото, късно снощи разговарях с вицекраля на Сергияр. Арал каза, че не помни да е пращал човек със заповед да взриви щабквартирата на ИмпСи, когато службата е била под командването на Вордариан. Нормално би било решението за подобно действие да бъде одобрено на най-високо ниво, тоест от него, но според собствените му думи тогава царял такъв хаос, че не било изключено някой да е действал на своя глава. Арал добави и още няколко думи за излишната инициативност, която едни или други офицери са склонни да проявяват, но това няма връзка с настоящото изслушване.
Галени беше наострил уши, но явно остана разочарован.
— Надявах се, че той ще може да хвърли известна светлина върху… е, какво да се прави. Поне знаем със сигурност, че заповедта не е дошла от Негри срещу Вордариан, защото по онова време Негри вече е бил мъртъв.
Илян се изкашля и каза:
— Всъщност историята показва, че заповеди на Негри със задна дата са били изпълнявани дори след физическата му смърт. По онова време. — Ръката му намери ръката на лейди Алис между столовете им.
Галени, изглежда, прие болезнено раздялата си с една от много малкото уж безспорни свои хипотези.
— Ясно. В такъв случай… Допреди Претендентството Абелар е имал образцово досие. Това… не ни помага особено, защото по онова време немалко офицери и служители искрено са вярвали, че Вордариан е най-доброто решение за Бараяр.
— Точно затова регент Воркосиган беше толкова щедър с амнистиите след края на гражданската война — вметна Грегор.
Галени кимна предпазливо.
— Абелар е бил старши охранител в щабквартирата на ИмпСи, следователно е познавал добре територията на… и под комплекса. Данните за него секват рязко в началото на размириците, а по-късно името му се появява в списъците с изчезналите. И то, забележете, без обичайната добавка — „изчезнал по време на бойни действия“ или „изчезнал без разрешение“. Просто „изчезнал“, точка. Определено не е бил обвинен в дезертьорство. При други обстоятелства бих настоял останките му — неговите и на оборудването му — да бъдат предадени на криминалистите за изследване, с надеждата те да открият някакви веществени доказателства за естеството на бомбата и тунела, който сержантът е прокопал, но… уви.
— Уви, наистина — въздъхна Грегор и стрелна притихналите Арки с недотам приятелски поглед.
— Ядосан ли е? — прошепна Тедж в ухото на Иван.
— Не още — прошепна в отговор той. — Шш, тихо.
— Е, каква е вашата теория? — попита Грегор. — Като бивш аналитик от ИмпСи.
Галени определено изглеждаше измъчен въпреки храбрите си усилия да го прикрие. Иван се зачуди дали комарецът не си повтаря наум АБВ-то на Илян — „Акуратно, бързо, важно“, — навярно с добавката: „Изберете си две от трите“.
— Имам чувството… — силното ударение подсказваше колко ниско стои тази дума в личната му класация, — че Абелар е бил един от многото мъже, които са се оказали отделени от своите части, присъединили са се към други войници със същата съдба и тези новосформирани подразделения са продължили войната по собствена инициатива и с наличните средства. Което още не доказва чия страна е взел Абелар. Ако разполагах с повече време, бих насочил разследването към старите му бойни другари, бих разпратил наши агенти да открият живите сред тях и да ги разпитат.
Иван погледна Алегре. Генералът беше примижал болезнено и навярно редеше молитва наум: „Моля те, Грегор, нека не е тази седмица“.
Грегор може и да беше чул молитвата. Така или иначе, каза следното:
— Как върви изпразването на бункера?
Гъли скочи на крака.
— Ако позволите да изтъкна аргумент от бараярското право. Ваше, ъъ… сър. — Е, явно беше запомнила поне това от краткия инструктаж на Иван. „Не, не се обръщай към него със «сир». Той не е ваш владетел, а «сир» означава «господар», следователно не ви е «сир».“ Както и да е, Грегор й кимна да продължи. — Според бараярския закон се полагат десет процента от стойността на находката на онзи, който е намерил изгубена вещ, включително исторически артефакти, конфискувани от окръжните или имперските власти.
— За бога, Гъли, това се отнася за изгубени портфейли — измърмори под нос Иван. Сигурен беше, че само Тедж го е чула, но явно не, защото Гъли му хвърли яден поглед, преди да продължи решително:
— Къща Кордона би искала да предяви колективен иск върху десет процента от съдържанието на бункера, старото работно място на лейди гем Естиф, на основание че без нас то никога нямаше да бъде открито.