И всичко това, плюс два от трите свята на Бараярската империя, човек трябваше да прекоси, за да се добере до Ескобар или колонията Бета. Уви.
Тедж се върна към статията за Иван Ксав. Съдържанието й се покриваше с онова, което бяха открили в джобовете му. Потвърждаваше самоличността му, но само толкова. Иван Ксав беше точно това, което се виждаше на пръв поглед — ворски офицер от среден ранг със средни отговорности и среден чин. Изобщо, средностатистически.
„Тогава защо дойде да ме търси?“ Канеше се да разрови по-надълбоко мрежата, когато Риш излезе от банята и предложи да хапнат. Късната им закуска, поради липса на друго, се състоеше от половин порционно блокче — гадно на вкус, но хранително — и половин бутилка вино на момиче. Виното се оказа много добро, макар че, ако питаха Тедж, бирата по̀ щеше да върви с предястието. След като приключиха и с това, Тедж се просна на дивана да подремне. Вече няколко месеца живееше на Комар, но късото му денонощие продължаваше да я тормози. Откакто кацнаха тук, не беше спала като хората.
„Не, по-отрано дори. Откакто…“
Иван закъсня само с няколко минути, закъснение, за което с чиста съвест можеше да обвини сутрешното задръстване в тръбата от центъра до военния космодрум. За щастие мехурчестите коли зациклиха в един от високите участъци на транспортната система, откъдето се откриваше приятна гледка към града, а не в потискащия подземен участък на тръбата. Бараярската щабквартира на Комар се помещаваше на две места, което причиняваше известни неудобства — едната част от командването заемаше сграда в съседство с военния космодрум, другата имаше офиси на орбиталната и скоковата станции. За щастие поне днес в графика на адмирала и неговия верен адютант не беше включен полет до орбиталната.
Десплейнс, строен, компетентен и лаконичен офицер в края на петдесетте, плъзна поглед по спретнатата униформа, чинно вчесаната коса и уморените очи на Иван и каза с иронична усмивка:
— Прекалил си с почерпките снощи, а, Ворпатрил?
— Не, сър, и капка не съм сложил в уста. Отвлякоха ме две красиви жени и цяла нощ ме държаха заложник в апартамента си. Не ме оставиха да мигна.
Десплейнс се засмя и поклати глава.
— Тия еротични фантазии ги разправяй на приятелчетата си. Хайде, на работа.
Иван събра бележките и другите документи и тръгна след адмирала.
Тричасовото сутрешно съвещание с офицерите от планетарния щаб се оказа по-мъчително от нощното му изпитание. Иван бързо установи, че единственият начин да остане буден е като забива тайничко нокти в мекото на ухото си. Следобедът обещаваше да е малко по-забавен — по график имаха частен брифинг с екипа инспектори, който адмиралът си беше довел от Бараяр, отряд от умни, надъхани и потенциално зли офицери, познати като Ворските конници на Апокалипсиса, макар че само двама от тях носеха тежестта на въпросната представка.
Всичко това означаваше, че Иван може да посвети на личните си дела само обедната почивка. Изяде поредното порционно блокче, наля си чаша горчиво кафе, глътна две обезболяващи таблетки с надежда да разкара неприятното усещане, че главата му е пълна с топки памук след и вследствие на безсънната нощ, претегли с неудоволствие варианта да седне пред комтаблото… и вместо да подхване досадно и вбесяващо търсене в мрежата, отиде в съседната сграда. Името на адмирал Десплейнс моментално му разчисти пътя.
Галактическият отдел на ИмпСи делеше планетарния си офис с комарския отдел на ИмпСи, което още не означаваше, че двата отдела охотно делят наличната си информация. След като мина през охраната във фоайето, Иван се озова в лабиринт от тихи коридори без прозорци, които твърде силно напомняха за централата на ИмпСи във Ворбар Султана — същата аскетична и смътно депресираща атмосфера на секретност. „Сигурно са ползвали услугите на същия специалист по вътрешен дизайн точно преди нещастникът да се обеси“.
Местният главен експерт по въпросите на Джаксън Хол беше един капитан на име Морозов, който на два пъти беше разпитвал Иван във връзка с делата на братовчед му Марк. Опитът на Иван показваше, че личното отношение проявява склонност да ускорява нещата. Освен това Морозов покриваше в задоволителна степен критериите му за надеждност. Откри го в тесен кабинет с голямо комтабло, които не се различаваха съществено от тесния кабинет и голямото комтабло, които Морозов използваше преди няколко години, само дето сега книгите бяха още повече, кашоните с документация се бяха умножили, а личните му вещи бяха по-чудати от отпреди. Морозов беше блед мъж, колкото войник, толкова и учен, с костеливо лице и необичайно ведър поглед върху живота и работата си — служителите на ИмпСи по правило бяха мрачни типове.