Иван хвърли поглед назад и видя идентични изражения на хипнотизиран ужас върху лицата на Илян и Алегре.
— Приблизително по времето, когато моите инженери прокопаха тунел до покривната плоча на бункера — в парка се появи бяла светлина, която се спусна в конус надолу до синия куб на бункера, — а може би и точно в момента, когато изрязвахме отвор в плочата, отводнителната тръба се е отпушила. Все още не мога да го докажа, но смятам, че именно вибрациите от нашите машини са причинили или най-малкото са ускорили отпушването. Така или иначе тръбата се е отпушила и е поела при пълен дебит гигантското количество вода, по-точно течна кал, с която е бил пълен тунелът. При което сградата на ИмпСи се оказва в ролята на тежко преспапие, което натиска гъбата и изстисква съдържанието й в отпушената вече тръба.
Червена светлина се изля на импулси по отводнителната тръба.
— А останалото — въздъхна Ото — го видяхме с очите си. — Бавно, едновременно със сплескването на гъбата, зеленият куб започна да потъва под тъмнокафявата линия на терена.
— Кога ще спре да потъва и колко надълбоко ще се окаже? — попита генерал Алегре от мястото си на задния ред.
— Скоро, струва ми се. А колко надълбоко… да речем, че човек ще може да скочи от покрива без опасност за здравето си.
Кратко мълчание последва тази словесна картина. Ако Алегре обмисляше самоубийство във връзка с цялата тази история, каза си Иван, значи трябваше да избере друг метод, а не традиционния — скок от бойниците на ИмпСи. Грегор пръв се отърси и наруши хипнотизираното мълчание с думите:
— Благодаря ви, полковник Ото, презентацията ви разясни нещата.
— И аз благодаря, сир. Но големият въпрос, на който държа да получа отговор… — Той посочи отводнителната тръба. — Със сигурност знаем, че парчета от стените на тунела, изградени от микоразлагащия агент, са се смесили с калта. А калта, в по-голямата си част, сега се намира в реката. Какво прави онова нещо там, това питам аз. — Погледът, с който стрелна Арките, беше безпристрастен, но не и безстрастен.