— О, да, непременно ще го направя.
— Другият подарък, който смятам да ви направя, за да си го отнесете у дома, е мой личен офицер за свръзка. Опитен агент от ИмпСи, който освен това вече е нещо като зет в семейството. А доколкото разбирам, при вас бизнесът и семейството вървят ръка за ръка. — Грегор махна към Биърли, който седеше до Риш на втория ред. Тя се обърна и го погледна изненадано.
Офертата явно не беше новина за Би — кога, по дяволите, бяха намерили време да се срещнат и да говорят Биърли и Грегор?
— Това би било съвсем… ново — каза със слаб гласец Би. Горкият, явно трудно смилаше предложението. Не, нареждането всъщност. Заповедта.
Риш се отърси от собствената си изненада и каза:
— Аз ще ти помогна да свикнеш, Би. Така де, ти ми помогна, сега е мой ред.
Шив се обърна и я погледна замислено.
Алегре вметна окуражително:
— Твоят наблюдаващ офицер от вътрешния отдел ми сподели, че си започнал да скучаеш, Ворутиър. И че според него имаш нужда от ново предизвикателство.
„Не, нямам!“ — казваше впереният в скута му поглед. Но така и не събра смелост да погледне Алегре.
Генералът продължи:
— Оставям на теб и Арките да измислите правдоподобна история защо и как си се озовал при тях, но като гледам, няма да ви е трудно. — И стрелна Риш с тънка усмивка.
Шив и Удин се спогледаха и Удин каза:
— Възможно ли е да поговоря насаме със съпруга си за няколко минути?
— Разбира се — отвърна Грегор.
Излязоха в коридора — и там нямаше да са „насаме“, защото имаше охрана, но поне нямаше да се чуват от залата. Забавиха се доста дълго, време, което останалите използваха за раздвижване и набези към масата с кафето и пастите и към тоалетната в съседство. Алегре и Саймън накараха полковник Ото да пусне още няколко пъти цветната холограма на потъващата централа, при различни скорости. Изражението на Саймън беше трудно за разчитане: явно беше обаче, че намира светлинното шоу за изключително интересно.
Накрая Шив и Удин все пак се върнаха и застанаха рамо до рамо пред Грегор.
— Грегор Ворбара — каза Шив, — искрено вярвам, че вие сте достоен внук на своя прославен дядо Ецар. — Протегна ръка. — Споразумяхме се.
Грегор стисна ръцете и на двамата, поред.
— Бароне. Баронесо. — Не би могъл да добави „благодаря ви“, предвид обстоятелствата, но все пак каза: — Желая ви успех в бъдещите начинания.
Шив понечи да се обърне, но в последния момент спря и погледна Грегор в очите.
— Император Грегор. Мога ли да отправя към вас една молба от лично естество?
Грегор кимна, макар и доста колебливо.
— Бих искал да уведомя човека, познат ви под името Виго Имола, за стойността на нещата, открити в бункера, според предварителната оценка на вашите експерти. Да го уведомя лично.
Ново колебание. Изглежда, живото въображение на Грегор рисуваше разнообразните грозни сцени, които можеха да произтекат от този закъснял сблъсък. За щастие въображението му не спря дотук и той се усмихна.
— Петнайсет процента, толкова му бяхте предложили, нали? Мда, разбирам какво имате предвид. — Кимна към Биърли. — Ворутиър може да ви придружи.
С гвардееца отпред и секретаря по петите Грегор спря на няколко крачки от прага, преди да се заеме със следващата криза от незнайно естество, която чакаше на опашка за вниманието му. Защото трипланетната империя доставяше по една кошница с разлютени змии в кабинета на този човек всяка сутрин. Мда… уж мнозина ламтели за императорския трон, но Иван още не беше чувал някой да ламти за бюрото му.
— Иване — каза Грегор. — Капитан и лейди Ворпатрил. Искам да ви видя утре. Секретарят ми ще ви уведоми за часа.
25.
Опитът на Иван показваше, че когато са издадени от толкова високо, заповедите се стоварват върху ниските етажи с тежестта на гигантска инерция. Затова не се изненада, когато след няколкодневно туткане нещата изведнъж набраха скорост.
Официално Арките щяха да бъдат депортирани — прикритие, което имаше допълнителното предимство на истината. Вярно, но непълно. И понеже членовете на Къща Кордона, по свои си причини, бързаха да се махнат от Бараяр точно толкова, колкото Бараяр бързаше да се отърве от тях, преглътнаха условното поражение и унижение, без да се задавят. Е, почти без да се задавят. Преглътнаха и великолепния прощален обяд, безупречно организиран от вдовстващата лейди Ворпатрил.
След това всички бяха ескортирани до долния етаж да си приготвят багажа, всички без лейди гем Естиф, която Дъв Галени отвлече в кабинета на Саймън, заедно със самия Саймън, който напоследък страдаше от трайно повишен интерес към всичко. Останаха вътре два часа, време, което било крайно недостатъчно, оплака се Дъв на Иван, когато тримата най-сетне излязоха от кабинета, за разбор на събития, обхващащи цял век.