Този път се беше разминало. Винаги имаше следващ път.
Иван изгледа Биърли. Бяха почти връстници, с няколко години разлика в полза на Би, и двамата имаха кафявите очи, тъмната коса и смуглата кожа, характерни за склонната към кръвосмешение бараярска военна каста — или аристокрация, както предпочитаха да я наричат някои, — пък и за повечето бараярци всъщност. Биърли беше по-нисък и по-слаб от Иван с неговите два метра ръст и широки рамене на атлет, но пък нямаше на главата си някой като Десплейнс, който да следи зорко дали адютантът му поддържа форма, подходяща за офицер от имперската щабквартира. Форма, достойна за рекламна мобилизационна кампания. Вярно, когато не се склапяха позорно от махмурлук или декадентско недоспиване, очите на Биърли притежаваха стряскащата красота, характерна за неговия изтъкнат — или позорно известен — клан, с който самият Иван беше свързан чрез някое и друго клонче на фамилното си дърво. Това беше проблемът на ворския произход. Волю-неволю се оказваш сроден с куп хора, които не харесваш. И повечето от тях идват да ти тропат на вратата за услуги, сякаш си им длъжен.
— Какво искаш, Биърли?
— Много си бърз! Така никога няма да станеш дипломат, Иване.
— Преди време изкарах година на Земята като помощник военен аташе в бараярското посолство. Толкова дипломация ми стига за цял живот, благодаря. Давай по същество, Би. Искам да си лягам. А като те гледам, и ти искаш същото.
Биърли ококори драматично очи.
— Леле, Иване! Това покана ли беше? Дълбоко съм поласкан!
— Някой ден — изръмжа Иван — ще взема да кажа „да“ на тая твоя любима реплика и ще ти гледам сеира как получаваш инфаркт.
Биърли сложи ръка на сърцето си и промълви замечтано:
— Де тоз късмет…
После изгълта на един дъх водата и заряза шегичките. Обичайната мазна и самодоволна усмивка изчезна, лицето му се изопна съсредоточено. Иван от опит знаеше, че тази промяна не вещае нищо добро.
— Всъщност искам да те замоля за една дреболийка.
— Знаех си.
— По твоята част е. Току-виж се оказало, че аз съм ти направил по-голяма услуга, отколкото ти на мен. Искам да свалиш едно момиче.
— Не — каза Иван, за да види как ще реагира Биърли. Затова, но не само.
— Стига де. Ти постоянно сваляш момичета.
— Не по твоя препоръка. Каква е уловката?
Биърли смръщи вежди.
— Нямаш ми доверие.
— Ми да.
Би сви рамене в знак че разбира аргумента и е склонен да го приеме.
— За жалост самият аз не съм сигурен. А задълженията ми покрай, как да се изразя по-меко, чрезвичайно неприятните хора, които в момента придружавам…
„Тоест шпионираш“ — преведе си без затруднение Иван. Биърли по правило се събираше с неприятни хора. „Чрезвичайно“ неприятни означаваше… какво?
— … не ми оставят свободно време да се погрижа за младата дама. А въпросните хора, изглежда, проявяват необясним интерес към нея. Интерес, който, боя се, не е приятелски. И това, нека изтъкна, ме притеснява, Иване. — След миг добави: — Мацката е много хубава, уверявам те. По тази линия нямаш грижа.
Иван се намръщи, ужилен.
— Намекваш, че бих отказал да помогна на млада жена само защото е грозновата?
Биърли се облегна назад и веждите му се вдигнаха.
— Ни най-малко, моля те. Но хубостта й ще добави щипка правдоподобност в очите на страничните наблюдатели. — Извади от джоба на сакото си снимка и я подаде на Иван.
Фонът беше размазан, но на преден план се виждаше поразителна млада жена, която вървеше по някакъв тротоар. На възраст можеше да е на двайсет или на трийсет и няколко стандартни години, макар че в днешно време външният вид не беше гаранция за истинската възраст на хората. Буйна черна коса, светнали очи и сияйна кожа с интересен канелен цвят, подчертан от кремаво потниче. Прав нос, решителна брадичка — или беше родена с това лице, или го беше получила от истински майстор в занаята, защото нямаше и помен от свръхсиметричната приветливост на серийното телесно скулптиране, което беше превърнало биологичния идеал в досадно клише. Дълги крака в кафяви панталони, които прилепваха точно където трябва. Приятно закръглена фигурка. Приятно закръглена. Ако лицето й беше естествено, дали същото важеше и за другите забележителни елементи от физиологията й? Иван попита с крееща неохота: