— Имаше ли много работа? — попита го Тедж, когато хамакът спря да се люлее.
— Не бих казал. През повечето време редактирах първия годишен доклад за работата си.
Тедж вдигна изненадано вежди.
— Защо се е наложило да го редактираш? Консулът е много доволен от теб.
— О, да. Просто орязах част от въодушевлението и похвалите, преди докладът да потегли към дома по теснолъчевия канал. Така де, не искам да пускам мухи в главите на разни хора. Идеи. За трансфер например. Някъде другаде освен у дома тоест.
— Кога ще ни позволят да се върнем на Бараяр, как мислиш?
— Грегор смяташе, че две години ще са достатъчни. Едната вече мина. Не личи да си е променил мнението, така че… — Всъщност Грегор беше казал следното: „По дяволите, Иване, даваш ли си сметка, че сигурно ще трябва да минат цели две години, докато разчистим тази каша! Най-малко две! Къде ти е бил умът?“ Което, ако питаха Иван, не беше съвсем честно, но пък моментът не изглеждаше подходящ да спори с императора. А после на свой ред беше открил, че да си приготвиш багажа за галактическо изгнание с предизвестие от 26,7 часа наистина прилича на бягство от горяща сграда.
Зачетоха се в пощата си.
— Какво? — попита Тедж, когато първото му „ха!“ наруши мълчанието.
— Поздравления за рождения ми ден от адмирал Десплейнс. — Трийсет и шестият рожден ден на Иван беше минал много приятно преди две седмици. Двамата го отпразнуваха у дома. — Казва, че заместникът ми е много работлив млад мъж, но му липсвал моят здрав подход към политиката. И не бил толкова забавен, много ви благодаря, адмирале. — Продължи да чете. — Изглежда, му липсвам. Но едновременно с това не очаква и не иска от мен да се върна в Операции, защото било време кариерата ми да продължи напред и нагоре. Е, не го е написал черно на бяло, но подтекстът е такъв, струва ми се. Може и да греша.
— Едва ли грешиш — каза Тедж с трогателна вяра в неговите способности да дешифрира скритите послания на шефовете си. Може и да беше права, в този конкретен случай.
— За теб май имаше нещо от Джаксън?…
— Писмо от Риш. — Тя почука с пръст по четеца си. — Нищо не й разбирам. Тя мрази да пише и винаги е адски кратка, а й се свиди да прати запис. — Писмените съобщения бяха най-евтиният начин за теснолъчева комуникация, а предвид отдалечеността на Ила почти всичко, което получаваха тук, идваше под формата на писма. — Пише, че ремонтът на станция Кордона е почти завършен. Бижутата, вече в пълен състав, са изнесли първото си представление пред публика — заместващите крака на Топаз вече не й създавали проблеми и можела да танцува. Надявам се Баронесата да е издирила който там наемнически боклук на Престен е родил тази идея. — Свъси вежди. — Надявам се да го е издирила лично.
Иван не познаваше Топаз, но и той се надяваше на същото. Едно беше да обръснеш нечия коса, друго — да ампутираш краката на човек. Ампутацията уж била наказание, задето Топаз помогнала на барона и баронесата да избягат от плен. Значи доблестта и смелостта на младата жена в крайна сметка бяха възнаградени. Чудесно. Колкото до неизбежното отмъщение… за това Иван предпочиташе да не мисли.
— А брат ти Ерик? Ще пробват ли с криосъживяване? Какво са решили последно?
— Мм, да, но… ха. — Веждите й литнаха нагоре. — Явно няма да бързат с криосъживяването. Нали знаеш, че Престен завладяха станцията с помощ отвътре? Е, явно Ерик е бил тази помощ. Явно му е било омръзнало да чака наследството си. А после, за награда, онези от Престен са го убили, почти, което, логично погледнато, е можело да се очаква… или пък той е разбрал, че играта загрубява, и се е обърнал срещу тях. По думите на Риш поне не е кроял отцеубийство. Договорката му с Престен била татко да се оттегли принудително, но после някой е измислил начин да си спести този разход. Татко и Баронесата сигурно са знаели за ролята на Ерик, но не ми казаха нищо, докато бяхме на Бараяр, нито думичка… Боже, къде му е бил умът на Ерик! А уж е толкова разумен и прочие. Предполагам, че ще го държат в резерв още известно време, в случай че Звездичка и Гъли не се разберат за наследството. Един вид — или ще си изгладите противоречията, или вадим Ерик от фризера…
Иван побърза да прогони представата как използват криокамерата на Ерик Арка за помощна масичка в шефския кабинет на компанията, макар че… кой знае.
— Добре де… ще го съживят ли изобщо?
— Сигурно, след няколко години. Когато Звездичка и Гъли вече са затвърдили позициите си. И тогава той ще е малкото братче. — Иван хич и не искаше да знае що за семейни спомени пораждат злата усмивка на жена му. — С други думи, вътрешната политика на Къща Кордона постепенно се връща към нормалното. Слава богу, че съм тук, а не там… — Златните монети на гривната й звъннаха, когато потри стъпало в крака му.