— Поканили са Саймън да среже лентата, колко мило. Майка ти казва, че са искали да я нарекат на него, но той отказал, твърдо, така че засега сградата ще си кара без име.
— Е, сигурно все пак ще я нарекат на него. Посмъртно… — Иван извика на екрана следващото си писмо. — Ха. Това е от леля Корделия.
— Беше ми много приятно да се запозная с нея и с чичо ти, когато спряхме на Сергияр — каза Тедж.
— Същото казва и тя. Че й е било приятно да се запознаете. И непременно да сме се отбиели отново на връщане. Изглежда, не се съмнява, че ще ни позволят да се върнем… това звучи окуражаващо. Саймън и маман явно също са се отбили при тях на път към дома. Сигурно точно затова се е сетила да ми пише. Чуй: „Саймън и Арал се поразходиха до новото градче… двете с Алис най-после можахме да си поговорим на спокойствие… разказа ми всичко за престоя си на колонията Бета“. Да, мама писа и на мен за това, подробно… какво?!
— Какво „какво“? — попита Тедж.
Маман явно не беше писала чак толкова подробно за Бета на единствения си син.
— Завела е Саймън в Сферата? Или той е завел нея?… Не, едва ли. Подозирам женски заговор, да. — Продължи да чете, намръщи се страдалчески, после простена по посока на лишения от лели и следователно невинен въздух: — И защо смяташ, че трябва да ми казваш всичко това, лельо?
Устните на Тедж трепнаха закачливо.
— И какво по-точно ти казва?
— Записали се за някакъв едноседмичен луксозен курс. Е, това не звучи прекалено… Ролеви игри? Защото маман сметнала, че това ще е по-лесно за Саймън, предвид опита му в секретни операции на младини. Първият ден бил доста труден, но след като маман убедила Саймън, че задължителният психотест на интересите не е разпит на вражеска територия, нещата потръгнали и… и… О, слава богу, край на темата. Следващият параграф е за новата яхта на комодор Джоул. Сергиярските морета не разяждат човешката кожа, за разлика от иланските. Извел ги на разходка с лодка. Добре. Никой не се удавил. Още по-добре.
— По-добре от какво? — попита Тедж. Иван подозираше, че още му се присмива вътрешно.
— Ами… просто по-добре. — Иван се оттегли в убежището на малкото достойнство, което може да събере мъж по шорти и с плодов момичешки коктейл в ръка. Отпи шумно.
— Трябва и ние да се отбием в Сферата на неземните удоволствия — каза замислено Тедж. — На път за дома. Е, Сферата е известна най-вече с курсовете си по еротични изкуства, каквито аз вече съм изкарала, но пак ще ми е интересно да я разгледам.
Иван не знаеше какво да мисли.
— Да… и на мен, но… какво, по дяволите, е „задължителен психотест на интересите“? Това никой не го е споменавал преди. — Дори Майлс.
Тедж се размърда с усмивка.
— О, знам какво е. От бетанските ни инструктори. Не е като тест с многовариантни отговори… по-скоро е като мозъчно сканиране, пускат ти различни образи и други сетивни стимули, записват реакцията ти и после я обработват с анализираща програма. Този курс е насочен към клиенти, които нямат много време, с цел да се запознаят с вариантите, които предлага Сферата, и да изберат онова, което им допада най-много. Освен това програмата е и нещо като скрининг за проблемни клиенти.
— Какво правят с проблемните, отпращат ги?
— Не, не. Просто ги насочват към друго ниво. Пък и там понятието „проблемен“ е доста широко. Има хора например, които сериозно се разстройват от резултатите, които дава психотестът им. Научават за себе си неща, които не са искали да знаят, и тогава ги насочват към психолог.
Иван се замисли притеснено над последното.
— Мисля, че Саймън вече знае за себе си всичко, което не би искал да знае. Не е от хората, които са склонни да се самозаблуждават. Така де, десетилетия наред е живял с памет, която не подлежи на редактиране.
— Сигурно си прав.
Изведнъж му просветна, че току-що е открил още една причина някои хора да мълчат като риби за пребиваването си в прословутата Сфера на неземните удоволствия. Само да му паднеше Майлс…
И като говорим за вълка…
— А, ето едно и от моя братовчед лорд височайшия ревизор.
— О, неговите писма винаги са много интересни — каза Тедж.
Иван се зачете и ченето му постепенно провисна.
— Леле-мале! Нали се сещаш за онзи инвеститор, който купи терена на старата щабквартира от правителството? Е, бил е не друг, а моят клониран братовчед Марк Воркосиган.
— За един бетански долар?
— Е, не, чак такава шуробаджанащина я няма дори на Бараяр. Но е успял да смъкне значително цената, като се е съгласил да поеме всички разходи по разчистването на останките. Обаче… неговите инженери незнайно как са успели да издигнат сградата на предишното й ниво! И да стабилизират терена отдолу. Отнело им няколко месеца, но сега тя си е там, на старото си място!