Иван реши да не спори с тази ласкателна гледна точка.
Тедж каза бавно, сякаш да вкуси думите:
— Посланик Ворпатрил.
— Посланик и лейди Ворпатрил. Предпочитат посланиците да са семейни. А с твоите езикови умения ще те лапнат като топъл хляб. Но първо ще трябва да премина обучение, да почиракувам малко на по-ниски позиции, дори с моите връзки. Освен ако не ни пратят на гъза на географията. — Огледа се и добави: — Отново.
Тедж плъзна бавен поглед по златния илански пейзаж, по странното, но галещо окото синьо-зелено на растителността — дълбок нюанс, почти като цвета на Риш, когато й е много студено, — по просторното, сияйно, разяждащо кожата море.
— Е, все някого трябва да пращат и на такива места — каза замислено.
— Ще е свързано с много пътуване. Възлени скокове и прочие.
— Е, да, но няма да е толкова често. Веднъж на две-три години. Все ще издържа някак. А и така ще сме далеч от… и от двете си семейства.
— Това звучи доста приятно като перспектива, да.
Всичко това обаче беше проблем за друг ден, реши Иван. Когато животът и шансът ти даряват идиличен ден като днешния, ден пълен с обещания, би било проява на черна неблагодарност да не му обърнеш нужното внимание.
Иван плъзна босия си крак по стъпалото на Тедж. Време беше да благодари на съдбата.