— Обикновена или бърза доставка? Разликата в цената е доста голяма, но честно казано, пратката няма да пристигне много по-бързо, ако платите за експресна услуга. — Така де, всички пакети пътуваха с един и същ скоков кораб.
— А бързата услуга гарантира ли, че вазата ще пристигне невредима?
— Не бих казала. Опаковката е универсална. Според изискванията на скоковите кораби.
— Ами, добре тогава, нека е обикновена.
— Допълнителна застраховка ще искате ли? — попита тя. — Предлагаме и основно покритие, което е включено в цената на услугата. — Назова сумата и мъжът кимна в знак на съгласие. В интерес на истината, застрахователната премия в случай че пратката се изгуби или бъде повредена беше многократно по-ниска от транспортните такси.
— Вие лично ли ги опаковате? Може ли да гледам?
Тедж хвърли поглед към дигиталния часовник над вратата. Опаковането щеше да се проточи след края на работното време, но клиентите се притесняваха, когато изпращаха чупливи предмети. Тедж се обърна с въздишка към пенника. Мъжът се надигна на пръсти и я зяпна над щанда, докато тя нагласяваше внимателно вазата — ако се съдеше по етикетчето на дъното й, цената беше намалявана четири пъти. Затвори вратичката на пенника и го включи. Кратко изсъскване, хипнотично примигване на светлинните индикатори и вратичката се отвори автоматично и изригна смрадлива пара, която нокаутира обонянието на Тедж и маскира всички други миризми в магазина. Тя се наведе и извади от машината четвъртито блокче втвърдена пяна. В този си вид вазата изглеждаше доста по-добре.
„Иван Ворпатрил“ беше името в кредитния му чип. И домашен адрес във Ворбар Султана. Значи не беше просто бараярец, а един от онези „ворове“, арогантната привилегирована класа на завоевателя. Дори баща й се отнасяше с подозрение към… тя бързо прогони тази мисъл.
— Ще приложите ли писмо или картичка?
— Нее — проточи той. — Мисля, че вазата ще е достатъчно красноречива сама по себе си. Жена му е градинарка и само гледа къде да топне отровните си растения. — Продължи да я наблюдава, докато тя прибираше вазата в защитен контейнер и прикрепяше етикетчето. По някое време каза: — Нов съм в града. А вие?
— Живея тук от известно време — отвърна неангажиращо тя.
— Сериозно? Ще ми се да познавах някой местен да ме разведе из града.
Доте затвори скенерите и изключи осветлението — доста груб намек към окъснелия клиент, че магазинът затваря. А после, благословена да е, изчака на вратата, докато Тедж се отърве от натрапника. Тедж го подкани с жест, излезе след него и вратата се затвори зад тях.
Купол Равноденствие беше най-старото човешко обиталище на Комар и в очите на Тедж градоустройственият му план изглеждаше странен. Първите инсталации, вече силно амортизирани, приличаха на космическите станции, които помнеше от детството си, със същите лабиринти от коридори. Най-новите секции си имаха отделни сгради и улици под гигантски високи прозрачни куполи, наподобяващи откритото небе, за което мечтаеха комарците — някой ден, след като процесът по тераформиране на атмосферата приключеше успешно. Останалите секции, като тази, бяха нещо средно, куполите им не бяха толкова амбициозни в технологично отношение, но осигуряваха тук-там поглед към външния свят, където никой не смееше да излезе без дихателна маска. Проходът, където се намираше офисът на „Бързи доставки“, приличаше повече на улица, отколкото на коридор, и беше достатъчно широк за тримата. Иначе казано, упоритият клиент не би могъл да й препречи лесно пътя.
— Край на работния ден, а? — подхвърли безхитростно той с момчешка усмивка. Старичък е за момчешки усмивки, помисли си Тедж.
— Да, прибирам се вкъщи. — Искаше й се наистина да си иде у дома, в истинския си дом. Но дори да имаше вълшебна пръчка, която да я пренесе там на мига, какво щеше да завари? Руини? „Стига, не мисли за това“. Нямаше сили да издържи главоболието и другата болка, в сърцето.
— Ще ми се и аз да си ида у дома — каза мъжът, този Ворпатрил, несъзнателно повтаряйки собствените й мисли. — Но май няма да е скоро. Е, искате ли да пийнем нещо?
— Не, благодаря.
— Вечеря?
— Не.
Той вдигна закачливо вежди.
— Сладолед? Опитът ми показва, че всички жени обичат сладолед.
— Не!
— Да ви изпратя до вас? Да се поразходим в парка? Или другаде? На идване минах покрай някакво езеро и май видях лодки под наем. Би било чудесно да се повозим, нали?
— Абсурд! — Дали да не си измисли съпруг или гадже? Хвана Доте под ръка и я ощипа предупредително. — Да идем на спирката, Доте.
Доте я изгледа изненадано, защото знаеше, че Тедж — или по-скоро Наня — винаги се прибира пеш до апартамента си, който не беше далеч от магазина. Но все пак зави послушно към спирката на градския транспорт. Ворпатрил ги последва най-нахално. Мина пред тях, ухили се широко и пробва пак: