Офицерът от Гестапо явно позна тримата учени. Той се усмихна бегло и насочи вниманието си към мъжа, облечен в раирания костюм. Подаде ръката си напред, като показа на берлинчанина да свали червената значка.
Берлинчанинът направи точно това. Човекът от Гестапо я пое, отиде към един телефон, поставен на стената, и натисна комбинация от бутона. Той съобщи името на берлинчанина и изчака, може би около десет секунди.
Постави слушалката обратно и се върна отново при мъжа в раиран костюм. Арогантността, която беше показал само преди броени минути, изчезна.
— Извинявам се за закъснението, хер Страсър. Трябваше да разбера… — той подаде обратно значката на берлинчанина.
— Не е нужно да се извинявате, хер оберлейтенант. Извиненията щяха да са необходими само ако не изпълнявахте задълженията си.
— Данке — благодари човекът от Гестапо, като насочи четиримата мъже отвъд зоната, която охраняваше.
Те продължиха към двойни врати. Чуваха се щракания, докато отключваха вратите. Мажи бели лампички отново светеха над пластините. Пак снимаха хората, влизащи през двойните врати.
Те завиха по разделящ се на две коридор — този път той не беше оцветен в бяло, а бе по-скоро кафяво-черен, толкова тъмен, че на Страсър му бяха необходими няколко секунди, за да се адаптира от яркото осветление в главните коридори към внезапната тъмнина. Малки осветителни тела хвърляха оскъдна светлина.
— Вие не сте идвали тук преди — заяви говорителят на учените, обръщайки се към берлинчанина. — Този коридор беше проектиран от инженер-оптик. Предполага се, че тук очите се подготвят за високоинтензивните микроскопски светлини. Повечето от нас смятат, че това е просто губене на време.
В крал на дългия тъмен тунел имаше стоманена врата Страсър се протегна автоматично към червената си значка. Ученият поклати глава и проговори, като леко махна с ръка.
— Тук светлината не е подходяща за снимки. Охраната от вътрешната страна е вече предупредена.
Вратата се отвори и четиримата мъже влязоха в просторна лаборатория. Покрай дясната стена имаше редици от столове, всички стояха пред мощни микроскопи. Бяха разположени на еднакво разстояние един от друг върху вградени работни маси. Зад всеки микроскоп бе монтирано високоинтензивно осветително тяло, поставено върху дръжка, наподобяваща гъша шия, вградена в безупречната бяла повърхност. Лявата стена наподобяваше дясната — единствената разлика бе в това, че нямаше столове и имаше по-малко на брой микроскопи. Тук работните плоскости бяха поставени по-високо. Явно тази част от лабораторията се използваше за конференции и имаше възможност много хора да си служат с едни и същи увеличителни стъкла. Столовете само биха затруднявали; мъжете стояха прави, докато се съвещаваха относно увеличените от микроскопа частици.
В далечния край на стаята имаше още една врата. Това не беше вход, а сейф. Тежък стоманен сейф, висок два метра и десет сантиметра и широк метър и двайсет. Целият беше черен, с изключение на двата лоста и диска за комбинации, които бяха блестящосребристи.
Говорителят на учените се приближи към него.
— Разполагаме само с петнайсет минути, докато броячът не запечата вратата и чекмеджетата. Помолил съм всичко да бъде запечатано за седмица. Разбира се, ще ми е нужно вашето препотвърждение.
— И сте сигурен, че ще го получите, нали?
— Сигурен съм — потвърди ученият, докато въртеше ту наляво, ту надясно колелото, за да стигне до желаната позиция — Но цифрите се променят автоматично всеки двайсет и четири часа — каза той, докато държеше неподвижно колелото в края на шифъра и посегна към сребристите лостове. Той дръпна горния лост надолу, при акомпанимента на едва доловим звук отвътре, а след секунди дръпна долния лост нагоре.
Звукът спря, чу се метално щракане, при което ученият отвори дебелата стоманена врата. Той се обърна към Страсър и каза:
— Това са инструментите за Пеенемюнде. Можете сам да ги видите.
Страсър се приближи към сейфа. Вътре имаше поставени пет реда подвижни стъклени подноса. Сейфът беше пълен отгоре до долу, всяка преграда имаше по сто подноса, а всички взети заедно бяха около петстотин.
Подносите, които бяха празни, имаха бял етикет с надпис върху предната си част. Ясно беше изписано Ауфюлеп.