— Няма проблеми с курса, полковник — дочу се гласът на капитана от самолет номер пет — Все пак, съмнявам се в данните.
— Какво искаш да кажеш, по дяволите?
— Посочихте две–три–девет. Помислих, че уредите ми не четат точно…
Изведнъж се дочуха прекъсвания от всички пилоти в ескадрилата.
— Моите са едно–седем…
— Проклятие, аз прочетох две–девет–две. Удариха ни право по…
— Господи! Пред мен беше шест–четири…
— Ударени сме по средата. Не обърнах никакво внимание на данните!
Настъпи пълна тишина. Всичко беше съвсем ясно.
Всички вече разбраха това, което досега не можеха да проумеят.
— Оставете всички честоти свободни — заповяда командирът — Ще се опитам да се свържа с базата.
Прикритието на облаците изведнъж се разкъса, не за дълго, но все пак достатъчно дълго. Гласът на командира прозвуча по радиото от самолет номер три.
— Бърза преценка, полковник… ми подсказваме се движим на северозапад.
Тишината продължи.
След малко командирът проговори отново:
— Ще се свържа с някого. Какво показват уредите ви? Гориво за около десет–петнайсет минути?
— Дълъг полет, полковник — обади се самолет номер седем. — Със сигурност няма да има за повече от това.
— Предположих още преди пет минути, че ще кръжим, ако се наложи — заяви самолет номер осем.
— Не — обади се самолет четири.
Полковникът от самолет номер две успя да се свърже с Лейкенхит по честотата за спешни случаи.
— Доколкото можем да установим — се чу измъченият, развълнуван, но все пак овладян английски глас, — искам да кажа… искам открити линии по цялата крайбрежна защита, по море и суша. Приближавате сектора Данбър. А това е шотландската граница, полковник. Какво, по дяволите, правите там?
— За Бога, нямам понятие! Има ли летища наоколо?
— Не и за вашите самолети. Не за цяла ескадрила. Може би за един, два…
— Кучи син! Не искам да чувам това. Дай ми инструкции за извънредно кацане!
— Но ние действително не сме подготвени…
— Вие чухте ли ме! Имам една доста силно ударена ескадрила! Гориво за около шест минути! Дайте указания!
Тишината продължи точно четири секунди. Съвещанията в Лейкенхит бяха кратки, а решенията — категорични.
— Смятаме, че ще видите брега — най-вероятно шотландския. Кацайте в морето… Ще направим всичко, което можем, момчета!
— Единадесет бомбардировача сме, Лейкенхит! Не сме ято птици!
— Няма време, водачо… Логиката е неумолима Най-сетне не ние ви заведохме там. Кацнете в морето! Ще направим всичко възможно… Успех!
Част 1
1
Райхминистърът по въоръженията Алберт Шпеер тичаше нагоре по стълбите на Министерството на военновъздушните сили, което се намираше на „Тиергартен“. Той не усещаше силния проливен дъжд, който се изливаше от сивото небе; не забеляза, че незакопчаният му шлифер се бе смъкнал и откриваше куртката и ризата му на напора на септемврийската буря. Ярост заличаваше всичко в мислите му, освен настоящата криза.
Лудост! Чиста, неудържима, непростима лудост!
Индустриалните резерви на цяла Германия бяха почти изчерпани, но той ще се справи с този огромен проблем. Ще се справи, като използва напълно производствения потенциал на окупираните страни. Ще се справи и с трудноуправляемия на практика внос на трудови сили. Трудови сили ли? Роби!
Катастрофална производителност, непрекъснати и нескончаеми саботажи.
На какво ли се надяват?
Време за жертвоприношение! Хитлер не можеше да продължава да бъде всичко за целия народ! Той не можеше да осигурява огромни мерцедеси, грандопери и посещавани ресторанти; вместо това трябваше да осигурява танкове, муниции, кораби, самолети! Това бяха приоритетите!
Фюрерът никога не можа да заличи спомена за революцията от 1918 година.
Колко непостоянен! Единственият мъж, чиято воля формира историята, който бе близо до лелеялата мечта за хилядолетен Райх, сега беше изпаднал в ужас, представяйки си отново неуправляемите тълпи от недоволни маси от осемнайсета година.
Шпеер мислеше дали бъдещите историци ще отбележат този факт. Дали ще разберат колко слаб беше Хитлер в действителност, когато се отнасяше до неговите сънародници. Как се отдръпна уплашен назад, когато жизнено необходимата продукция спадна под предвижданите равнища.
Лудост!
Добре, че все още той, райхминистърът по въоръженията, може да контролира тази рушителна непостоянност дотолкова, доколкото той сметнеше за нужно. Всичко бе въпрос на време. Няколко месеца, може би най-много шест.