Защото съществува Пеенемюнде.
Ракетите!
Всичко се свеждаше до Пеенемюнде!
Пеенемюнде е неотразима. Пеенемюнде може да предизвика падането на Лондон и Вашингтон. Двете правителства ще видят безсмислието на пълното унищожение.
Разумните мъже след това биха могли да седнат и да създадат разумни договори.
Дори това да означава отстраняването на неразумните. Отстраняването на Хитлер.
Шпеер знаеше, че има и други, които мислят така. Фюрерът беше започнал очебийно да показва болезнени признаци на напрежение и умора. Заобикаляше се с посредствени хора — едно лошо замаскирано желание да остане в уютната компания с интелект като неговия. Но това стигна твърде далеч, когато самият Райх бе засегнат. Търговец на вино — външен министър! Третокласен партиен пропагандатор — министър по източните въпроси! Бивш военен пилот — координатор на цялата икономика!
Дори самият той. Дори тихият, срамежлив архитект — сега министър по въоръженията.
Всичко това ще се промени с Пеенемюнде. Дори самият той. Благодарение на Господа!
Но най-напред трябва да го има Пеенемюнде. Няма съмнение за оперативния успех. Без Пеенемюнде войната ще бъде загубена.
А сега му казваха, че възниква един въпрос. Грешка, която може да бъде прелюдия към германското поражение.
Глуповат на вид старшина отвори вратата на кабинета. Шпеер влезе и видя, че около две трети от голямата конферентна маса бе запълнена, столовете бяха подредени така, сякаш групите се подозираха помежду си; така, както бе в онези времена на прогресивно изострящи се вражди вътре в Райха. Той отиде до централното място на масата, където отдясно седеше единственият мъж, на когото той можеше да има доверие — Франц Алтмюлер.
Алтмюлер беше четиридесет и две годишен циник. Висок, рус, аристократичен, символ на ариеца от Третия райх, който дори за момент не вярваше на расовите глупости, прокламирани от Третия райх. Въпреки всичко той изповядваше теорията за получаване на придобивки, като се преструваше на съгласен с всеки, щом има някаква изгода.
На публични места.
Само между своите много близки съмишленици той казваше истината. Когато тази истина би му донесла изгода.
Шпеер беше не само съмишленик на Алтмюлер, но и негов приятел. Техните семейства бяха повече от съседи; двамата бащи често търгуваха заедно, а майките им бяха приятелки от училище.
Алтмюлер приличаше на баща си. Той беше изключително способен бизнесмен, специалист в администриране на производството.
— Добро утро — каза Алтмюлер, изтърсвайки един несъществуващ конец от куртката си. Той обличаше парадната си униформа много по-често, отколкото е необходимо, предпочитайки да изглежда като архангел.
— Изглежда невероятно — отговори Шпеер, сядайки бързо.
Групите — а това бяха групи, застанали около масата, продължаваха да говорят помежду си, но със значително по-тихи гласове. Отправяха погледи по посока към Шпеер, после бързо ги отместваха встрани. Всеки беше готов да замълчи веднага, но никой не искаше да изглежда напрегнат или виновен.
Тишината щеше да настъпи, когато или Алтмюлер, или Шпеер станеше от стола, за да се обърне към събраните хора. Това щеше да бъде сигналът. Но не и преди това. Да се обърне внимание преди това би изглеждало като проява на страх. Страхът беше еквивалентен на признание за вина. Нито един от конферентната маса не можеше да си позволи това.
Алтмюлер отвори кафява папка и я сложи пред Шпеер. Това беше списък на поканените на събирането. Имаше обособени три различни групи, всяка от тях със свой говорител. Шпеер прочете имената, като ги поглеждаше незабележимо, за да установи присъствието и мястото на тримата лидери.
В далечния край на масата, блестящ в своята генералска униформа, в куртка, покрита с ордени, някои от които отпреди трийсет години, седеше Ернст Лееб, шеф на Армейското техническо снабдяване. Той беше средно висок, но изключително мускулест — форма, която подсказваше добро поддържане за неговите 60 години. Пушеше цигарата си през цигаре от слонова кост, което охотно използваше за прекъсване на разговорите на подчинените си. Приличаше на карикатура, но все още властна. Хитлер го харесваше заради неговите огромни военни знания и умения.
В средата на масата, отляво, седеше Алберт Фьоглер — остър, агресивен; той беше генерален мениджър на индустрията на Райха. Фьоглер беше солиден мъж, приличащ на бургмастер. Меката плът на лицето му непрекъснато се превръщаше във въпросителна гримаса. Смееше се много, но смехът му бе остър. Използваше го като средство, а не за удоволствие. Той отлично отговаряше на положението си. Фьоглер обичаше най-много да организира преговори между индустриални противници. Той бе превъзходен посредник, защото всички преговарящи страни се страхуваха от него.