От бреме навреме оборотите намаляваха. Физическото и умственото напрежение изискваха намаляването им в определено време — разбираемо само за него. Случаите, в които ставаше невнимателен… или прекалено уверен в себе си. Или прекалено сигурен при вземане на решения за отнемане на човешки живот.
Или можеха да отнемат неговия.
Често тези решения се вземаха лесно. Понякога това го плашеше. Дълбоко го плашеше.
В такива случаи той заминаваше. Пътуваше на юг към Португалското крайбрежие, в убежището на временно затруднените от войната богати, където отказваха да признаят, че съществува война. Друг път оставаше в Коста дел Сантяго — с обърканите си родители. Или оставаше в границите на посолството в Лисабон и се отдаваше на безсмислени задължения, свързани с неутралната дипломация. Незначителен военен аташе, който не бе дори униформен. Не се очакваше да носи униформа по улиците, но тук ставаше въпрос за собствена „територия“. Въпреки всичко той не носеше униформа, а и никой не се интересуваше. Не беше особено харесван. Контактуваше много активно, имаше и твърде много приятели от преди — преди войната. Общо взето бе пренебрегван… гледаха на него с известно презрение.
В такива случаи си почиваше. Налагаше си да не мисли за нищо, за да се възстанови.
Преди четири години и четири месеца подобни мисли щяха да са невъзможни.
Сега го измъчваха. Разбира се, когато намереше свободно време за подобни мисли.
Точно в този момент не разполагаше с такова.
Все още нямаше никакво движение по дефилето. Явно нещо не беше на ред. Провери часовника си. Хората от Сан Себастиан закъсняваха прекалено много. Не беше обичайно. Само преди шест часа Френската съпротива се бе обадила по радиото, че всичко е осигурено. Нямаше усложнения, отрядът беше тръгнал.
Пратениците от Сан Себастиан носеха снимки на германски инсталации от обектите на север от Монт-де-Марсан. Стратезите в Лондон надаваха вой за тях от месеци. Тези снимки струваха живота на четири… а — ето я отново тази проклета цифра… четири нелегални агенти.
Ако трябваше да се случи нещо, то пратениците трябваше да пристигнат по-рано и да чакат мъжа от Лисабон.
В този момент той забеляза проблясък в далечината, може би на около половин миля — трудно можеше да се каже. Оттатък дефилето, отвъд отсрещния склон, на едно от малките хълмчета.
Отмерени ритмични проблясъци. Отмереният им интервал показваше, че са умишлени, а не случайни.
Сигнализираха им. Сигнализираше му някой, които добре познаваше методите му на работа. Може би някой, когото бе обучавал. Това бе предупреждение.
Сполдинг прехвърли пушката през рамо, притегна ремъка здраво така, че той се застопори, но по гъвкав начин към горната част на тялото му. Докосна закопчалката на кобура си — тя беше на място, оръжието бе сигурно. Той се отблъсна от ствола на старото дърво и наведен започна да изкачва каменистия склон.
На хребета притича наляво, шмугна се във високата трева към останките от загиваща крушова градина. Двама мъже с дрехи целите в засъхнала кал, с пушки от страни седяха на земята и играеха мълчаливо с нож, за да прекарат по-бързо времето. Те вдигнаха рязко глави и посегнаха към пистолетите си.
Сполдинг им направи знак да стоят на земята. Той се приближи и заговори тихо на испански.
— Знае ли някой от вас кои са пратениците?
— Мисля, че Бержерон — каза мъжът отдясно. — И може би Шевие. Този старец се справя отлично с патрулите, вече четирийсет години снове през границата.
— Значи е Бержерон — възкликна Сполдинг.
— Какво е? — попита вторият мъж.
— Сигнализират ни. Те закъсняват и някой се мъчи да привлече вниманието ни с последните слънчеви лъчи.
— Може би искат да съобщят, че идват — каза първият мъж, докато поставяше ножа в ножницата си.
— Възможно е, но не е много вероятно. Ние няма да тръгнем. Поне още два часа няма да мръднем от тук. — Сполдинг се надигна леко и погледна на изток. — Хайде. Ще се спуснем надолу покрай градината. Ще имаме възможност да ги проследим от там.
Тримата мъже се разделиха, но бяха все пак достатъчно близко един до друг, че да могат да се чуват. Те пробягаха през низината около четиристотин ярда. Сполдинг се настани зад ниска скала, която стърчеше над ръба на дефилето. Той изчака другите двама, като прецени, че водите точно под него бяха на около сто фута. Пратениците от Сан Себастиан щяха да прекосят реката на около двеста ярда на запад през плиткия тесен проход, който винаги използваха.
Другите двама мъже пристигнаха на определеното място с минимална разлика един от друг.