— Старото дърво, при което чакаше, беше знакът, нали? — попита първият мъж.
— Да — отговори Сполдинг, изваждайки бинокъла от калъф, закачен от другата страна на кобура. Той беше мощен, с лещи „Цайс икон“ — най-доброто, което произвеждаше Германия. Бе го взел от мъртъв германец край река Техо.
— Защо слязохме тук тогава? Ако има някакъв проблем, там имаше най-добра видимост. По-направо е.
— Ако има някакъв проблем, те ще знаят това и ще се отправят на изток. Ще завият наляво. На запад дефилето се отдалечава от знака. Може би не се е случило нищо особено. Навярно си прав — искат да знаем, че идват.
Двама мъже изникнаха на малко повече от двеста ярда, на запад от плиткия проход. Испанецът, който беше клекнал отляво до Сполдинг, леко докосна рамото му.
— Това са Бержерон и Шевие — каза той тихо.
Сполдинг им направи знак да мълчат и започна да оглежда съсредоточено околността с бинокъла. Изведнъж той фиксира обекта, който търсеше, и с лявата си ръка насочи вниманието на подчинените си към определеното място.
Точно под тях на около петдесет ярда имаше четирима войници, облечени в униформи на Вермахта. Те се опитваха да си пробият път през гъстата растителност и се насочиха към водите в дефилето.
Сполдинг отново погледна двамата французи, минаващи през водата. Той закрепи бинокъла здраво на скалата, докато започна да вижда гората зад двамата мъже, и видя това, което знаеше, че ще види.
В гъстата растителност от бурени и ниски клони се криеше петият германец, офицер. Той държеше на мушка двамата французи, които се опитваха да прекосят реката.
Сполдинг бързо подаде бинокъла на първия испанец и прошепна:
— Виж зад Шевие.
Мъжът погледна, след което подаде бинокъла на своя сънародник.
Всеки от тях знаеше какво трябва да се направи, дори и методите бяха ясни. Бе само въпрос на време и прецизност. От ножницата на лявото си бедро Сполдинг извади къса карабина с щик, скъсена допълнително. Двамата му другари направиха същото. Един след друг погледнаха надолу към мъжете от Вермахта.
Четиримата германци бяха изправени пред води, дълбоки до кръста, и течение не прекалено силно, но все пак достатъчно силно. Те затегнаха пушките на раменете си и се разделиха в колона по течението. Водачът им тръгна пръв, като опипваше дълбочината през цялото време.
Сполдинг и двамата испанци се появиха бързо иззад скалата и се спуснаха по склона, прикривани от листака. Стъпките им бяха заглушени от течащата вода. След по-малко от половин минута се отзоваха на около десет метра от мъжете на Вермахта, прикривани от изпопадали трупи и гъста растителност. Дейвид влезе във водата, притискайки се към брега. С облекчение видя, че четвъртият мъж е само на около пет метра от него и балансира трудно върху плъзгавите скали. Останалите трима на около пет метра един от друг, се бяха съсредоточили върху двамата французи нагоре по течението. Бяха напълно концентрирали вниманието си.
Нацистът го видя. Страх и объркване можеха да се прочетат в очите на германеца. Именно тази секунда, която му беше необходима, за да овладее шока, бе достатъчна на Дейвид. Сполдинг се хвърли върху него. Шумът на водата приглушаваше действията му. Той прониза с ножа гърлото на германеца, натисна яростно главата му под водата и видя как кръвта на жертвата се смеси с бързото течението.
Нямаше време за губене, нито секунда. Дейвид пусна безжизненото тяло и видя двамата испанци успоредно до себе си на брега. Първият даде знак към водача, а вторият кимна към следващия мъж. Дейвид разбра, че третия войник от Вермахта беше негов.
Цялата операция не отне повече от бремето, необходимо на Бержерон и Шевие да достигнат до южния бряг. Тримата войници бяха ликвидирани, облените им с кръв тела се понесоха надолу по течението, преобръщаха се от скалите и оцветяваха водите с пурпурни струи.
Сполдинг даде знак на испанците да прекосят водата до северния бряг. Първият се изправи до Дейвид с кървяща, дълбока рана на дланта.
— Добре ли си? — прошепна Сполдинг.
— Острието се подхлъзна. Загубих ножа си — изпсува мъжът.
— Измъквай се от района. Превържи тази рана във фермата на Валдеро — каза Дейвид.
— Ще я стегна с бинт. Ще се оправя.
Вторият испанец се присъедини към тях. Той трепна при вида на раната — нещо, което Сполдинг считаше несъвместимо за партизанин, само преди минути забил острието на ножа си във врата на мъжа, почти отрязвайки главата му.
— Раната не изглежда добре — заяви той.
— Не можеш да действаш в това състояние — добави Сполдинг, — а и нямаме никакво време за разправии.
— Мога…
— Не можеш — каза Дейвид с тон, не допускащ възражение. — Върни се при Валдеро. Ще се видим до седмица-две. Тръгвай и не се показвай!