Цанген попиваше брадата си, но обривът беше мъчителен.
— Ние проверихме тези територии. Невъзможно е.
— Проверете ги отново. — Алтмюлер посочи с елегантния си пръст кърпичката. — Наистина, Вилхелм, ти трябва да отидеш на лекар. Ужасно неприятно е!
Джонатан Крафт вървеше по „Парк Авеню“. Той погледна своя часовник под светлината на уличната лампа. Дългите му тънки пръсти трепереха, а това бе резултат от прекалено многото мартинита, изпити преди двайсет и четири часа в Ан Арбър. За нещастие бе пиян последните три дни. Не беше ходил в службата си. Службата му напомняше за генерал Алан Суонсън, а той не можеше да понася този спомен. Но сега се налагаше. Беше девет без петнайсет, още петнайсет минути и щеше да стигне „Парк Авеню“ 800, да се усмихне на портиера и да влезе в асансьора. Не искаше да пристигне по-рано, а за по-късно и дума не можеше да става. Точно седем пъти бе влизал в тази сграда и винаги това бе болезнено за него. Винаги по една и съща причина — носеше лоши новини.
Но те се нуждаеха от него. Беше безпогрешен мъж. Фамилията му бе стара и с много пари, бе посещавал най-добрите училища и най-добрите фамилии. Имаше социален и служебен достъп навсякъде — какъвто търговците никога не биха могли да притежават. Няма значение, че бе принуден да живее в Ан Арбър — това бе временно, военновременно неудобство. Жертвоприношение.
Ще се върне обратно в Ню Йорк на борсата веднага щом проклетото нещо свърши.
Трябваше да запомни тези мисли, защото след няколко минути ще трябва да повтори думите, които Суонсън му изкрещя в офиса на Пакард. Бе написал секретен рапорт за този разговор… този невероятен разговор… и го изпрати на Хауърд Оливър в „Меридиан“.
Ако сте направили това, а аз мисля, че сте го направили, то граничи с предателство. А ние сме във война!
Суонсън.
Лудост.
Мислеше си колко души ще бъдат там, в апартамента. По-добре би било да са по-малко, най-много дузина. В такива случаи те спореха повече помежду си, а той оставаше почти забравен. Търсеха го само за информация, когато им бе нужна.
Той обиколи квартала, като дишаше дълбоко и се успокояваше… докато чакаше да изминат десетте минути.
Предателски акт!
А ние сме във война!
Часовникът му показваше девет без пет. Той влезе в сградата, усмихна се на портиера, каза етажа на момчето в асансьора и когато месинговата клетка се отвори, влезе във фоайето на мезонета.
Икономът пое палтото и го въведе през антрето в огромна, залята в слънце стая, разположена три стъпала по-ниско.
В стаята имаше само двама мъже. Крафт изведнъж почувства остра болка в стомаха. Това бе инстинктивна реакция, причинена частично от факта, че на тази изключително важна конференция присъстваха само още двама души, но основно от вида на Уолтър Кендъл.
Кендъл беше мъж „в сянка“, движещ невидими фигури. Бе около петдесетте, среден на ръст, с оредяваща мазна коса, дрезгав глас и безличен външен вид. Очите му играеха непрекъснато и почти никога не срещаха погледа на другия. Говореше се, че мисълта му непрестанно е концентрирана върху интриги и антиинтриги, а явно основната цел в живота му бе да манипулира други същества — приятели или врагове. За Кендъл това нямаше значение, защото той не ги категоризираше по тези признаци.
Всички бяха потенциални опоненти.
Но Уолтър Кендъл беше блестящ в работата си. Докато той беше скрит в сянка, манипулациите му служеха на неговите клиенти. И му носеха много пари, които той стискаше — доказваха го зле стоящите му костюми, разтегнати на коленете и увиснали отзад. Държаха го винаги извън полезрението, а внезапната му поява означаваше наличие на криза.
Джонатан Крафт ненавиждаше Кендъл, защото се страхуваше от него.
При тези обстоятелства можеше да се предположи кой е вторият мъж. Това бе Хауърд Оливър от „Меридиан Еъркрафт“, охраненият участник в договорите на Министерството на войната.
— Идвате точно навреме — каза кратко Уолтър Кендъл, сядайки на стола си, като протегна ръка да вземе листове от отвореното мръсно куфарче в краката му.
— Здравей, Джон — Оливър приближи и протегна ръка за кратко, неангажиращо ръкостискане.
— Къде са другите? — попита Крафт.
— Никой не искаше да бъде тук — отговори Кендъл и погледна скрито към Оливър. — Хауърд трябва да бъде, а на мен ми плащат за това. Имахте ужасна среща с този Суонсън.
— Прочетохте ли доклада ми? — запита Крафт.
— Той го прочете — отговори Оливър, пресичайки стаята напряко към ъгъла, където имаше количка за сервиране с медна повърхност, върху която се намираха чаши и бутилки. — Има въпроси.