— Няма причина за оскърбления…
— Оскърбления Вие сте смешен човек. Може би те имат някакви лични връзки в Левануорт. — Счетоводителят изсумтя и обърна внимание на Хауърд Оливър. — Суонсън ще спечели случая, той ще те обеси. Не е нужно да си адвокат, за да го разбереш. Ти се държа настрани. Ти разчиташе да използваш съществуващите навигационни системи.
— Само защото новите жироскопи не могат да бъдат разработени! Защото това копеле изостана толкова, че не може да навакса!
— А на всичко отгоре ви спести и двеста милиона… Трябваше да поддържате помпите, вместо да спирате водата. Вие сте като големи патици в малко езерце и дори слепец може да ви улучи.
Оливър остави чашата си и каза бавно:
— Не ви плащаме, за да ни оценявате по този начин, Уолтър. По-добре да имате нещо друго.
Кендъл смачка угасващата цигара, мръсните му нокти се покриха с пепел.
— Имам — отвърна той. — Имате нужда от компания, вие сте в центъра на емоционален конфликт. Ще ви струва пари, но нямате друг избор. Трябва да направите сделки, да затворите кръга. Хванете „Спери Ранд“, „Джи Ем“, „Крайслер“, „Локхийд“, „Дъглас“, „Ролс-ройс“ дори, ако трябва… привлечете всеки кучи син с инженерна лаборатория. Една патриотична програма. Повторно засечете данните, отворете всичко, което имате.
— Ще ни оберат! — изръмжа Оливър. — С милиони…
— Ще ви струва повече, ако не… Ще „подготвя“ необходимите финансови суми. Така ще обвържа документите, че ще са необходими десет години, за да разберат. Това ще ви струва пари — също. — Кендъл подсмръкна и оголи развалени зъби.
Хауърд Оливър гледаше втренчено към немарливия счетоводител и каза спокойно:
— Това е влудяващо! Ще хвърляме цели състояния за нещо, което не можем да купим, защото то не съществува.
— Но вие казахте, че съществува. Казахте на Суонсън, че съществували то по-уверено от всички. Продадохте великото индустриално ноу-хау и когато не можахте да го доставите, се скрихте. Суонсън е прав. Вие сте заплаха за военните усилия. Може би трябва да бъдете застрелян.
Джонатан Крафт гледаше мърлявия, мигащ счетоводител с лоши зъби и му се искаше да повърне. Но той беше единствената им надежда.
5
Вилхелм Цанген стоеше до прозореца, който гледаше към щутгартския „Райхзиг плац“, държейки кърпичка върху възпалената си и изпотена брадичка. Тази простряла се пред него част от града не бе бомбардирана, беше гъсто населена и дори спокойна. В далечината се виждаше река Нескар със спокойно течащи води, забравила за разрушенията, очертаващи се на другия край на града.
Цанген разбра, че се очакваше да говори, да отговори на фон Шницлер, който представлява всички от „И. Г. Фарбен“. Другите двама мъже бяха толкова нетърпеливи да го чуят, колкото и самият Фон Шницлер. Нямаше смисъл да се бави. Трябваше да изпълни заповедите на Алтмюлер.
— Лабораториите на Круп не успяха. Независимо какво казва Есен, няма време за нови експерименти. Министерството на въоръженията го каза ясно. Алтмюлер е непоколебим. Той говори от името на Шпеер. — Цанген се обърна и погледна тримата мъже. — Смята, че вие сте отговорни.
— Как така? — попита фон Шницлер с издадени напред пълни устни и сърдит глас. — Как можем да бъдем отговорни за нещо, което не ни е известно? Това е нелогично. Смешно!
— Бихте ли искали да предам тази оценка в министерството?
— Благодаря, ще я предам сам — отговори Шницлер. — Фарбен не е замесен.
— Ние всички сме вътре — каза Цанген тихо.
— Как може да бъде замесена и пашата компания — попита Хайнрих Креп, директор на „Швайбварен“, най-големият полиграфически комплекс в Германия. — Нашата работа с Пеенемюнде практически не беше нищо, а ако имаше нещо — то беше неясно до глупост. Секретност е едно нещо, а да се лъжем е нещо съвсем друго. Нас не ни включвайте, хер Цанген.
— Вие сте вътре.
— Отхвърлям вашето обвинение. Проучих нашите връзки с Пеенемюнде.
— Може би не сте си изяснили всички факти.
— Глупости!
— Възможно е. Въпреки това…
— Такова условие едва ли би се отнасяло до мен, господин представител на Райха — каза Йохан Дитрих, син на „империята“ „Дитрих фабрикен“, мекушав човек на средна възраст. Фамилията Дитрих направи извънредно много за хазната на националсоциалистите. Когато бащата и чичото умряха, Йохан Дитрих продължи да ръководи повече по име, отколкото на практика. — В „Дитрих“ не се е случило нищо, което аз да не знам. Нямаме нищо общо с Пеенемюнде!