— Под „господин Кавело“ имате предвид Доминик Кавело? Обвиняемият? Той присъстваше ли там? На тази среща?
— Разбира се, че присъстваше. Нали той е шефът.
— Ще се върнем на това малко по-късно — обяви прокурорът, след като изчака думата шефът да отекне в съдебната зала. — Но аз всъщност повече се интересувам от онова, което ви е довело до тази церемония.
— Какво ме е довело на тази церемония? — Мачиа сви рамене. — Мисля, че беше Линкълн.
Този път цялата зала се разтресе от смях.
— Исках да ви попитам, господин Мачиа, с какво сте станали толкова ценен? — Гласът на обвинителя едва успя да надвие смеха. — За да бъдете почетен.
— О, това ли било? — Мачиа се облегна назад и пак посегна към бутилката с вода. — Ами защото гръмнах Сам Грийнблат пред къщата му.
14.
Залата утихна. Анди Деграс не можеше да повярва на ушите си.
Преди минута този тип се шегуваше и изглеждаше съвсем обикновен. Но после призна как е застрелял човек. Никога досега не бе чувала някой да говори така небрежно за нечие убийство. Все едно са му поръчали да отиде до магазина да купи нещо.
— Признавате, че сте убили господин Грийнблат пред дома му, така ли? — Джоел Голдънбърг също изглеждаше крайно шокиран, като останалите в залата.
— Че аз вече съм го признал това, господин Голдънбърг. И пред полицията, и пред ФБР. Е, не че се гордея с това, но само така може да напреднеш в тази игра.
Прокурорът се отдръпна и замълча, изчаквайки реакцията на публиката, породена от признанието на Мачиа, да стихне. — Можете ли да опишете пред съдебните заседатели в какво точно се състоеше тази конкретна задача?
— Добре. — Свидетелят пое дълбоко дъх. — Ами аз работех за Ралфи Д.
— Ралфи Д.? — прекъсна го прокурорът. — Имате предвид Ралф Денунциата, нали? — На постера с фотографиите той посочи мъж със закръглено лице. — Бил е лейтенант в мафиотската фамилия Гуарино, така ли?
— Да, това е той — кимна Мачиа. — Ние го наричахме Ралфи Д., защото…
— Разбрахме, господин Мачиа. Защото е имало още един Ралфи.
— Ралфи Ф.
— Ралфи Фраоли. — Прокурорът посочи друго лице, разположено в другия край на постера.
Мачиа се почеса по главата.
— Честно казано, господин Голдънбърг, никога досега не съм знаел цялото име на Ралфи Ф.
Смехът в залата отекна още по-силно. Ситуацията можеше да се нарече комична, ако нещата не бяха толкова сериозни.
— И така, вашият шеф, Ралфи Денунциата, се свърза с вас?
— Той ми каза, че фамилията искала това да бъде свършено. Заповедта била лично от Големия бос.
— Под това „да бъде свършено“ се подразбира, че той е искал от вас да нанесете удара? Означавало ли е това, че е трябвало да убиете някого?
— Тъкмо това подразбираше той, господин Голдънбърг.
— А колкото до Големия бос — Прокурорът отново се обърна към свидетеля, — кого имате предвид?
— Доминик Кавело. — Затворникът махна с ръка към обвиняемия. — Казаха ми, че трябвало да му се направи услуга. И че онзи тип в Ню Джърси създавал проблеми. Не като защитавана личност, а като обикновен гражданин.
— Как се почувствахте, господин Мачиа, когато поехте ангажимента да извършите тази „услуга“? Сигурно сте знаели, че се касае за убийство.
— Знаех за какво става дума, господин Голдънбърг. — Мачиа отново изгледа съдебните заседатели. — За секунда кръвта във вените на Анди се вледени. Тя усети погледът му да спира върху нея. — Ралфи ми каза, че всичко е планирано. Цялата работа била добре изпипана. Затова наех един приятел да задигне кола.
— Като говорите за този ваш приятел, Стивън Манарино ли имате предвид? — попита прокурорът. Той се върна при масата си и взе голяма фотография на един бузест, весело усмихнат младеж с гъста коса, може би осемнадесетгодишен, с вълнена фланела с емблемата на „Джайънтс“.
— Да, Стиви — кимна Мачиа. — С него се знаем от хлапета.
— Така… А накрая се оказало, че господин Манарино откраднал вашата кола. Вярно ли е?