— Позволете ми да изясня това, господин Мачиа. Вие сте поискали от един лекар да издаде фалшив документ, че сте били в болницата, за да се сдобиете с алиби за убийството на Самюел Грийнблат? Така ли е?
— Да.
— И той се съгласи?
— Е, наложи се да опра пищова си до главата му, господин Голдънбърг.
Анди не можеше да повярва на ушите си. Нов смях разтресе залата.
— И така, да се върнем на Стиви Манарино, господин Мачиа, вашия отдавнашен приятел. — Прокурорът пристъпи още няколко крачки към свидетеля. — Вие сте казали на Ралфи Д., че ще го прикриете. А какво ви отговори Ралфи Д.?
— Каза ми само да не се безпокоя. Щял да поговори с Големия бос. Рече още, че те щели да го отведат някъде, където да остане скрит за известно време, докато всичко се размине. Каза ми също да се занимавам само с моите работи, да стана по-добър в занаята си. Бях притиснат като в менгеме. Истината е, че бях малко изнервен, защото можеше да не изляза от онази болница без чужда помощ, ако разбирате какво искам да кажа.
— И какво се случи после? — продължи да го разпитва Голдънбърг, като се върна при масата си, за да вземе снимката на Стиви Манарино. Задържа я така, че съдебните заседатели да могат да я видят. — Кажете на съда, господин Мачиа, какво стана с вашия приятел?
— Не зная — сви рамене Луис Мачиа. — Повече не видях Стиви.
17.
Вече бе почти четири следобед. Съдия Сайдерман огледа залата и даде знак да прекратят разпита на свидетеля.
— Господин Голдънбърг, мисля, че за днес е достатъчно.
Тя предупреди съдебните заседатели да не обсъждат нищо по делото и да не четат написаното във вестниците. После всички се върнаха в стаята на журито. Неколцина веднага си тръгнаха, защото бързаха за метрото.
Анди прибра нещата си в чантата и облече пуловера си.
— С всички ще се видим утре. Трябва да взема хлапето. Някой да е към метрото?
Поеха заедно по Чамбърс стрийт, за да се доберат до станция номер едно на Бродуей. Дженифър, която междувременно успя да й обясни, че продавала рекламни материали, слезе на Седемдесет и девета улица, а Анди продължи към жилищните райони, за да се добере до къщата на Западна сто осемдесет и трета улица, откъдето се откриваше гледка към моста Уошингтън и където от четири години живееха с Джеръд.
Тя слезе на спирката на Сто осемдесет и първа улица и продължи през още няколко пресечки до Сто и седемдесет и осма, за да вземе Джеръд от Сандра. Синът на Сандра — Еди, учеше с Джеръд в четвърти клас в 115-о основно училище.
— Здравей, госпожо Закон и ред — поздрави я Сандра със смях, щом отвори вратата. — Получи ли ролята?
— Получих присъда. — Анди завъртя очи. — Осем седмици.
— Брей! — възкликна Сандра. — Аз пък се занимавах с техните домашни или поне с част от тях. Сега са в стаята на Едуард. Играят на „Засада в пустинята“.
Двете жени надникнаха в стаята.
— Мамо! — възкликна Джеръд. — Ела да видиш! Вече сме на шесто ниво.
— Добре, но се опасявам, че там и ще си останете. Мама е много уморена.
Майката и момчето излязоха на Бродуей и се запътиха към апартамента си. Трябваше да вечерят, но не й се готвеше.
— И така, млади господине, какво ни се иска сега? Тортила? Или някакъв деликатес? Получих четиридесет долара от правителството на САЩ, за да имаме какво да вечеряме.
— Дали са ти четирийсетачка? — Джеръд изглеждаше безкрайно впечатлен. — За какво е това дело, мамо? Нещо вълнуващо ли е?
— Нямам право да ти казвам, но е за един мафиотски бос. Цял ден слушахме прокурора и адвоката. Също като в Закон и ред. И освен това имах среща със съдията. В нейния кабинет.
Джеръд спря пред къщата, където живееха, и извика:
— Мамо!
Колата им бе паркирана отпред — десетгодишно волво комби. Наричаха го Ленивеца, защото не бе от най-бързите. Държаха го на улицата. Местните полицаи си затваряха очите за нарушението.
Някой беше разбил предното стъкло.
— Боже мой! — ахна Анди. Затича се към колата, невярваща на очите си.
По паважа бе разпиляно натрошено стъкло. Кой би могъл да стори това? От години държеше колата си на улицата. Всички в квартала я познаваха. Никога не се бе случвало нещо подобно. Отпусна ръка на рамото на Джеръд.