Сега беше мой ред.
— Съдебните заседатели ще бъдат изолирани, Ваша Чест. Не можем повече да рискуваме сигурността им. Нито вашата. Ще набележим различни места за укриването им. Мога да задействам процедурата за защитно попечителство, ако ми наредите.
— Ник! — Кавело се извърна към мен. — Този град е много голям. Може би няма да е зле и ти да си подсигуриш гърба.
Пристъпих към него, готов да го халосам по лицето, но едрият широкоплещест съдебен пристав успя да ме задържи.
— Направи го, Пелисанте — кимна ми съдия Сайдерман. — Задвижи механизма. Изолирайте съдебните заседатели.
25.
Към девет и половина същата вечер Анди сгъваше кърпите в банята на Джеръд. Синът й бе по пижама, облегнат в леглото си, с отворен на скута му учебник, но загледан някъде напред.
— Мамо, какво е това географски нос? — извика той.
Анди влезе и приседна на края на леглото му.
— Нещо като парче земя, врязано в океана.
— Ами тогава какво е полуостров? — зададе момчето следващия си въпрос, като отгърна страницата в учебника.
Анди сви рамене.
— Ами мисля, че е нещо като много голямо парче земя, врязано в океана.
За пръв път тази седмица бе успяла да го прибере навреме от училище. Съдията ги освободи още преди обед, което породи множество слухове. Коментаторите от вестниците и телевизията казаха, че били отправени някакви заплахи. Може би и срещу някои от съдебните заседатели.
Анди помоли съдията да й отдели малко време и спомена пред нея, че преди две вечери някой е счупил предното стъкло на колата й. Сайдерман прецени, че това едва ли е свързано със съдебния процес. Думите й обаче не успокоиха Анди.
— Ами тогава не е ли всяко парче земя на света нещо като полуостров? — повдигна рамене Джеръд. — Искам да кажа, виж Флорида. Или пък Африка и Южна Америка. Не са ли врязани в океана, мамо?
— Мисля, че да. — Тя оправи одеялото му и се зае да сресва меката му светлокестенява коса.
— Ей, стига! — извъртя се той. — Не съм бебе.
— Винаги ще си моето бебче. Извинявай, но това е положението.
Ръката й се вкамени. Някой звънеше на външната врата.
Джеръд се надигна в леглото. Майката и синът погледнаха часовника. Минаваше десет.
— Кой може да е, мамо?
— Не зная. Но съм сигурна в едно, умнико. — Взе учебника от ръцете му. — Време е да се угаси лампата. — Наведе се към него и го целуна.
— Лека нощ, мамо.
Анди отиде в коридора да провери кой звъни. Превъртя ключа и предпазливо открехна вратата.
Сърцето й замря.
Видя агента от ФБР, когото помнеше от съдебната зала, с приятното лице. Както и униформен полицай до него. Не, полицаите бяха двама — мъж и жена.
Какво търсеха тук в десет вечерта?
26.
Той й показа значката си от ФБР.
— Съжалявам, госпожо Деграс. Мога ли вляза? Важно е.
Анди отвори вратата. Агентът беше в маслиненозелена мушама, наметната над кафяво спортно сако, под което се виждаха тъмносиня риза и вратовръзка. За миг си помисли колко зле изглежда тя самата — в яркорозов пуловер с надпис DKNY7 и кърпа през раменете.
— Не очаквах посетители.
— Много се извиняваме за безпокойството. Аз съм Никълъс Пелисанте, старши агент от Управлението за борба с организираната престъпност във ФБР. Ръководех преследването на Кавело.
— Видях ви в съдебната зала — каза Анди. После продължи предпазливо: — Не е ли против правилата ние с вас да разговаряме сега?
— При нормални обстоятелства да — кимна агентът.
— Нормални обстоятелства? Нещо не разбирам. Какво се е случило?
— Настъпиха промени в съдебната процедура. Като мярка за сигурност съдията прецени, и аз съм съгласен с нея, че ще бъде по-безопасно членовете на журито да не остават по домовете си.
— По домовете си? — недоумяващо примигна Анди. — Какво означава това? — Нервно прокара ръка през несресаната си коса.
— Съдията иска всички съдебни заседатели да бъдат изолирани. Не бива да се тревожите. Няма някаква определена заплаха. Всичко е заради вашата безопасност.
— Моята безопасност?
— Вашата и на вашия син — поясни агентът.
Анди съвсем се разтревожи.