— Нима искате да кажете, че има заплахи? — В паметта й изплува споменът за счупеното стъкло на колата. — Всичко навярно е заради онова, което ми се случи преди две вечери.
— Не съм казал това — отвърна агентът. — Отвън има полицай, който може да ви помогне.
— С какво да ни помогне, агент Пелисанте? — По гърба й полазиха тръпки. — Имам деветгодишен син. Какво ще стане с него, докато аз съм под закрила? Да го изпратя в пансион ли?
— Вижте, зная как ви звучи това. Зная също колко спешно пристигна нареждането. Но ние ще се погрижим да виждате редовно сина си и да не се прекъсва процесът.
— Да се прекъсне процесът! — Анди внезапно осъзна сериозността на случващото се. — Та ние сме едва в първата седмица. Не съм подписала документ за това, агент Пелисанте.
Този мъж от ФБР изглеждаше симпатичен, но и безпомощен да промени нещо.
— Опасявам се, че нямате избор.
Кръвта й закипя. Още на следващия ден трябваше да се отърве от този процес.
— Кога ще ни местите? — Анди го изгледа тревожно.
В следващия миг осъзна за какво я чакаше полицаят.
— Опасявам се, че трябва да тръгнете веднага. Това, за което искам да ви помоля, е да опаковате най-необходимите си вещи.
— Шегувате се! — Анди се втренчи в него. — Синът ми е вече в леглото. Какво да правя с него? Това е налудничаво.
— Може ли някой да го приюти за тази нощ? Някой наблизо?
— Имам сестра в Куинс. Но вече минава десет. Какво искате от мен? Да го напъхам в някое такси?
— Можете да го вземете със себе си — най-после взе решение агентът. — Макар и само за тази нощ. Утре ще имате време да се погрижите за него.
— Да го взема със себе си — саркастично се усмихна Анди. — Къде?
— Не мога да ви кажа това, госпожо Деграс. Поне засега. После ще можете да го виждате от време на време. Обещавам ви.
— Явно говорите съвсем сериозно. — Анди отново прокара ръка през косата си.
В този момент видя Джеръд в другия край на коридора.
— Какво става, мамо?
Тя го прегърна през раменете.
— Този мъж е от процеса в съда. Специален агент от ФБР. Казва, че трябва да тръгваме. Ще отидем на едно място. Веднага. За тази нощ.
— Защо? — неразбиращо попита Джеръд. — Тази нощ? Къде?
Пелисанте коленичи до момчето.
— Трябва да направим това, за да може майка ти да извърши нещо много смело. Нали не искаш нещо да й се случи? Ако трябва да се покажеш смел, за да защитиш майка си, ще го направиш, нали?
— Да, — кимна Джеръд. — Разбира се, че ще го направя.
— Чудесно. — Той стисна момчето за раменете. — Аз съм Ник. А ти как се казваш?
— Джеръд.
— Няма да е толкова страшно. — Усмихна му се. После се обърна и смигна на Анди. — Някога возил ли си се в полицейска кола, Джеръд?
27.
Минаваше два след полунощ, когато се прибрах у дома.
Не е лесно да изтръгваш хората от домовете им посред нощ, да ги стряскаш със заплахи за живота им и после да се чудиш как да ги успокоиш. В крайна сметка всички съдебни заседатели бяха отведени в автомобили без отличителни знаци в мотел в Джърси Сити отвъд тунела Холанд. За охраната им бяха изпратени осем служители от федералната служба.
Бях изтощен физически, а и се чувствах като парцал, че така внезапно обърках живота им. Но докато превъртах ключа на апартамента си в този късен час, когато оставаше толкова малко до разсъмване, знаех, че ще спя много по-спокойно, след като те са в безопасност.
Влязох и с изненада установих, че лампите светят. Казах си, че пак са повикали Елън по спешност в болницата. Нищо ново, нали?
Но Попи не излезе да ме поздрави. Не я открих и на кушетката, където спеше.
Нещо не е наред, нали.
За секунда се подвоумих. После внезапно си припомних заплахата, която Кавело ми отправи лично в съда. Извадих пистолета.
Мили боже! Не, господи, не!
Втурнах се към спалнята.
— Елън! Къде си? Елън!
Вратата на гардероба в коридора зееше. Забелязах, че липсват няколко палта. Нейните. Както и двата куфара, които обикновено оставяхме на горния рафт. А от масичката бяха изчезнали две фотографии в рамки. На семейството й.
— Елън!
Лампите в спалнята също светеха. Почти ме заслепиха, но видях, че никой не е спал в леглото.