Розела се отпусна на съседната седалка в автобуса. Всички бяха с угрижени, с измъчени лица Бяха наясно, че искат от тях нещо, за което първоначално не се бяха спазарили.
— Мъжът ми толкова се разтревожи от ставащото, та ми рече тез’ четирийсет долара да вървят по дяволите. Рози, рече ми още, я се махай от туй дело. Ами ти? Сигурно си полудяла от тревога за сина си.
— Моят Джеръд е юнак — отвърна Анди, макар да не бе напълно уверена. — Ще се справи. Извърна се към О’Флин и Ектор. — Сега се тревожа за вас, момчета.
Неприятностите започнаха още преди автобусът да потегли от мотела. Но бе напълно разбираемо. Ектор настояваше, че било незаконно да ги изолират толкова строго. Трябвало да им дадат шанс да се измъкнат от тази каша. Не можели против волята им да ги държат като участници в съдебен процес. Обадиха се обаче и други, които бяха на противното мнение.
— Това е нещо като Патриотичния закон — рече Макс. — Всичко се прави единствено в името на сигурността ни.
Най-после затвориха вратите на автобуса. Полицейските коли потеглиха отпред с включени буркани. Шофьорът завъртя ключа в стартера и автобусът плавно се понесе зад тях.
Анди притисна буза до стъклото. Гледката на мотела, който през следващите няколко седмици щеше да е новият й мрачен дом, бавно се отдалечаваше пред замисления й поглед.
Най-много я измъчваше мисълта, че довечера няма да приспи Джеръд.
— Не мисля, че и Сам Грийнблат е получил това, за което първоначално се спазарил — каза си тя.
30.
Чувствах се съсипан. Всичко се мержелееше пред очите ми. През изтеклата нощ едва ли ми се събираха и три часа сън. Когато на сутринта заех мястото си в съдебната зала, се опитах да изтласкам от съзнанието си мъчителната раздяла с Елън.
От двете страни на Кавело стоеше по един съдебен охранител. Още една подобна сцена като вчерашната и с него е свършено.
Джоел Голдънбърг пристъпи към свидетелското място.
— Добро утро, господин Денунциата. Бих искал да продължим от там, където спряхме вчера. — В ръката си държеше книжа.
— В показанията ви е записано, че сте присъствали в района по времето, когато Сам Грийнблат е бил убит — започна прокурорът. — И че сте забелязали наблизо колата на Томас Мусина. Заедно с още един човек вътре. Бихте ли припомнили на съдебните заседатели кой бе този човек, господин Денунциата?
— Беше Доминик Кавело — заяви Денунциата.
— Добре — кимна Голдънбърг и обърна страницата. — А сега ми се иска да се заемем със събитията, които са се случили след убийството. Бихте ли потвърдили, че вие и вашите колеги сте се почувствали задоволени, когато тази работа е приключила?
— Мисля, че отначало наистина бяхме доволни — сви рамене Ралфи Д. — Искам да кажа, че си свършихме работата и всички можехме да си тръгнем, без никой да е пострадал.
— С изключение на господин Грийнблат, разбира се.
— Е, да, естествено, с изключение на господин Грийнблат — кимна свидетелят и леко се усмихна. Закъсняло разкаяние. — Но на следващия ден, поне доколкото си спомням, всичко започна да се влошава.
— За какво по-точно говорите, господин Денунциата?
— За онова момче, което взе участие в удара, Стиви…
— Стивън Манарино — обясни на съда прокурорът Джоел Голдънбърг.
— Да. Това момче нещо се обърка и оплеска цялата работа. Не намерил табели с автомобилни номера, дето да не събудят подозрение, въпреки че точно това му бе наредено. Затова грабнал първите, които се изпречили пред очите му. — Той се изкашля. — Очевидно е задигнал комплекта от двора на Луис Мачиа.
— От двора на неговия приятел, който също е участвал в това убийство, така ли?
— Да. — Денунциата отново завъртя очи.
— А вие как бихте описали този Стиви? — попита обвинителят. — Имаше ли опит в подобни операции?
Свидетелят сви рамене.
— Беше добро хлапе от съседния квартал. Май че страдаше от астма или нещо подобно. Но все искаше да се навърта наоколо.
— Да се навърта „наоколо“?
— Просто искаше да влезе в клуба. Е, не беше най-умният, но Луис го харесваше. Затова му възлагахме по някоя поръчка. Хлапето беше готово на всичко, само и само да се сработи с нас.
— И този удар беше неговият шанс, нали?