— ФБР! — изкрещях дрезгаво през гъстия дим, вонящ на изгоряла нафта. — Чува ли ме някой?
Изчаках за отговор.
Все някой трябваше да се обади. Хайде! Дори да е стенание, крясък, вик за помощ, какъвто и да е признак на живот.
Отдръпнах се от пламъците, докато чаках напрегнато.
Но нищо не се чу. Нито звук. Това е, което ще си спомням винаги. Което винаги ще ме преследва.
Тишината.
41.
Имах чувството, че сърцето ми е спряло. Стоях вцепенен в напрегнато очакване и се молех някой да ми отговори. Да ми каже каквото и да е. Да ми изкрещи! Да извика за помощ!
Но чувах единствено пращенето на пламъците. Виждах само черно-сивия дим, който обгръщаше автобуса. Кърваво бойно поле след преминала битка.
Покрих лицето си с ръка и започнах да си проправям път между двете редици седалки. Беше лудост, но бях длъжен да го направя. Една дребна жена се бе сгушила край страничния прозорец, извита в гротескна поза. Други бяха загинали намясто. Дрехите и плътта им димяха.
Успях да разпозная няколко лица. Писателят бе мъртъв, както и онази симпатична латиноамериканка, която все плетеше. И двамата бяха опържени на седалките си. Видях и онзи червенокос момък, който работеше за „Веризон“ — О’Флин.
— Чува ли ме някой? — изкрещях.
Тишина.
После чух воя на сирените. Колите на спешната помощ пристигаха. Някой, май полицай, се качи в автобуса.
— Мили боже… — Примигна ужасено. — Има ли оцелял?
— Не вярвам.
Прескочих нещо на пода. Оказа се трупът на онзи механик от Ямайка.
Гъстият задушлив дим ме давеше. Разкашлях се, издърпах ризата си, смачках я на топка и закрих с нея устата и носа си.
— По-добре да изчакаме хората от спешната помощ — извика ми полицаят.
Имаше право. Проклетият автобус всеки миг можеше да избухне. Опитах се все пак да се добера до последните седалки. Но никъде не открих признаци на живот.
И тогава дочух нещо. Някакво стенание… по-скоро скимтене.
Нима някой е жив?
— ФБР! — изкрещях, докато се борех с пламъците. Димът ме заслепяваше. — Къде сте? Как сте?
Отново чух същия глас, но само като хлипане.
— Идвам!
И тогава го видях. На пода. Беше момчето! Паднало под седалката, превито на две като зародиш в корема на майка си.
— Джеръд! — Наведох се над него. — Джеръд!
Притиснах лице към неговото. Подът беше адски горещ, над него се виеше нагорещен въздух.
Стомахът ми се сви. Малкото момче бе мъртво. Розовата му кожа бе почерняла от обгарянето. Прилоша ми. В съзнанието ми изникна лицето му, което преди броени минути бях зърнал през прозореца на автобуса, докато майка му ми махаше с ръка.
— Толкова съжалявам, приятелче.
И тогава отново ги чух. Едва доловими стенания. Все пак някой беше оцелял.
Отместих металните отломки и труповете в дъното на автобуса. Виниловите седалки и пластмасовите панели се бяха стопили от пламъците. Димът ме обгръщаше, сякаш гореща гума полепва по лицето и ръцете ми.
Наблизо чух шепот:
— Джеръд… Джеръд…
Беше Анди Деграс. Ударната вълна я бе запокитила под носещата метална греда. Може би това бе спасило живота й. Косата й бе почерняла от саждите. Лицето й бе покрито с кръв. Само устните й потрепваха:
— Джеръд… Джеръд…
Продължаваше да търси сина си.
— Помощта идва — казах й аз и се наведох над нея.
Единствената оцеляла.
42.
Ричард Нордешченко чу оглушителната експлозия. Точно в два и половина следобед, на три преки от мястото, където се намираше в момента. Усети как земята под нозете му се разтресе като при земетресение. Бяха успели.
Беше наредил на шофьора на лимузината под наем да го чака, докато е в магазина за електроника. Трябваше да купи подарък за сина си. Избра му електронната игра Световно първенство по покер.
Нордешченко добре познаваше екота от подобни експлозии. С двойно сътресение. С разтърсване на земята. Наистина като при земетръс. Продавачът в магазина изглеждаше много объркан. Нордешченко знаеше какво се бе случило. Нези винаги се подсигуряваше. В онзи микробус имаше пластичен експлозив C-4, достатъчен да взриви три пъти по-голям обект от автобуса.