Нордешченко взе пакета под мишница и напусна магазина. Сега мислеше как по-скоро да се прибере у дома. Бе подбрал няколко подаръка за сина си: един iPod и нова компютърна игра на покер — сигурен бе, че малкият много ще се зарадва. Както и диамантени обеци за жена си от скъпарска бижутерия на Пето авеню.
Беше си свършил работата, и то безупречно.
А вече имаше и извлечение на сметката си в швейцарската банка. Повече от два милиона долара. Наистина, оставаше да бъдат извършени още няколко плащания, но той си бе изработил всеки цент. Можеше спокойно да се прибере у дома и да си позволи малка почивка.
— Какво, по дяволите, беше това? — избъбри шофьорът на лимузината, като се озърташе назад към „Фоули скуеър“, докато Нордешченко се качваше на задната седалка.
— Не зная. Експлозия може би. Дано не е гръмнал петролопровод.
Във въздуха се разнасяше тежката миризма на нафта и кордит.
Чуха воя на сирените. Две полицейски коли с мигащи лампи профучаха покрай тях.
— Нещо се е случило! — възбудено извика шофьорът и включи радиото за новините. — Не е на добро.
Нордешченко се огледа назад и видя облак черен дим, виещ се високо над сградите.
Постави подаръка за сина си в куфара. Мобилният му телефон регистрира две съобщения — Райхард и Нези бяха в безопасност.
— Да тръгваме — рече той на шофьора. — По пътя ще чуем новините. Но да побързаме за полета.
43.
Тя бавно отвори очи.
Странно, не усещаше болка. Чувстваше се замаяна и нереална, сякаш е тук, но и не е. Смазваща тежест притискаше гърдите й. Къде е? Какво се е случило? От тялото й излизаха разни тръбички. Опита се да помръдне, но не успя.
Нямаше никакви сили. Дали не е парализирана? Как е могло да се случи?
Анди започна да изпада в паника. Нещо задръстваше гърлото й. Като грамадна запушалка.
Влезе медицинска сестра. Изражението й бе достатъчно, за да разбере. Нещо ужасно се е случило. Но какво?
— Анди, не говори, скъпа. В гърлото ти е вкарана тръба, за да ти помага да дишаш. Ти си в болницата „Белвю“. В хирургията. Но ще се оправиш.
Анди се опита да кимне, но не успя. Само очите й диво зашариха из стаята. Болничната стая.
И тогава си спомни.
Автобусът със съдебните заседатели. Тя беше там, в този автобус. Очите й тревожно потърсиха сестрата. Какво бе станало? Отново се опита да заговори, но се задави. Пръстите й напипаха ръката на сестрата. Стисна я с все сила.
Синът ми… моят син… Къде е моят Джеръд?
— Моля те… — Сестрата пак се извърна. — Успокой се, Анди.
Вече знаеше, че се е случило нещо ужасно. Опита се да произнесе името му, да промълви Джеръд, но от гърдите й излезе само свистене. Устата й беше суха и грапава като шкурка.
Моля те, моля те, моят син…
Някаква сила обаче я принуждаваше да затвори очи.
44.
Когато отново отвори очи, до нея имаше някой. Примигна сънено. ФБР. Онзи с усмивката.
Само че сега не се усмихваше. Всъщност изглеждаше ужасно.
Спомените за станалото нахлуха в паметта й като внезапно отприщен порой. Автобусът бе спрял на червен светофар. После онзи микробус. И двамата мъже, които бягаха от него. Тя се пресегна да сграбчи Джеръд и да го притисне към себе си.
Джеръд?
Погледът й отново се насочи към мъжа от ФБР. Опита се да изкрещи името на сина си.
Моля те, не разбираш ли? Не можеш ли да го прочетеш в очите ми?
Той я погледна и поклати глава.
— Съжалявам…
Съжалявам? Тя мислено повтори думата. Нужно й бе време, за да го разбере. Какви ги говори той? За какво съжалява?
Усети как пръстите му докоснаха ръката й. После я стиснаха. И това й каза всичко.
Спомените отново я връхлетяха. Паниката, когато видя мъжете да бягат от микробуса. Ужасяващата експлозия. После нещо мощно я вдигна и я захвърли нанякъде. Припомни си също как викаше името на Джеръд… пак и пак…
Тялото й се сви.
Анди усети нещо горещо да се плъзва по бузата й. Това не може да е истина. Сигурно е сън. Не можеше да се случва.
Мъжът от ФБР бършеше сълзите й.
Все още не й бяха казали какво е станало. Но вече нямаше смисъл да й казват.