Выбрать главу

— Ще премълча това, което имам да кажа — заяви Томи. — То няма да се развали, ако почака.

— О! Но аз няма да премълча това, което имам да ви кажа. На прост английски, мистър Блънт: къде е онова писмо?

— Не знам, драги — заяви радостно Томи. — Не е у мен. И вие знаете това не по-зле от мен. На ваше място бих продължил претърсването. Много ми се ще да ви видя с вашия приятел Когинс как си играете на криеница.

Лицето на другия потъмня.

— Вие май сте доволен от лекомислието си, мистър Блънт. Виждате ли онази кутия там? Това е едно малко приспособление на Когинс. В нея има сярна киселина… да, сярна киселина… и железни инструменти, които могат да се нажежават до червено в огъня и да изгарят…

Томи поклати тъжно глава.

— Погрешна диагноза — промърмори той. — Ние с Тапънс преценихме погрешно това приключение. Не е с Куция крак. То е на Булдога Дръмънд, а вие сте неподражаемият Карл Питърсън.

— Какви глупости дрънкаш? — изръмжа другият.

— О! — възкликна Томи. — Виждам, че не сте запознат с класиката. Жалко.

— Глупак такъв! Ще направите ли каквото искаме, или не? Да кажа ли на Когинс да си приготви инструментите и да започва?

— Не бъдете толкова нетърпелив — отвърна Томи. — Разбира се, че ще направя каквото искате, веднага щом ми кажете какво е то. Нали не мислите, че искам да бъда гравиран като релефна подметка и изпържен на скара? Мразя болката.

Даймчърч го изгледа презрително.

— Майн гот! Какви страхливци са тези англичани.

— Здрав разум, драги, просто здрав разум. Зарежете сярната киселина, да се заемем с належащите неща.

— Искам писмото.

— Вече ви казах, че не е у мен.

— Знаем. Знаем и у кого трябва да е. У момичето.

— Много е вероятно да сте прав — съгласи се Томи. — Може да го е пъхнала в чантичката си, когато приятелчето ви Карл ни стресна.

— О, не отричате. Умно. Добре, значи ще пишете на тая Тапънс, както я наричате, с молба да донесе тук писмото незабавно.

— Не мога да го направя — започна Томи.

Другият го прекъсна, преди да е довършил изречението.

— О! Значи не можете? Е, ще видим тая работа. Когинс!

— Не бързайте толкова — каза Томи. — И ме изчакайте да си довърша изречението. Щях да кажа, че не мога да го направя, докато не ми развържете ръцете. В края на краищата не съм от онези чудаци, които могат да пишат с носовете или лактите си.

— Значи ще пишете?

— Разбира се. Не ви ли казвам това през цялото време? Целта ми е само да ви се подчинявам. Нали няма да направите нищо лошо на Тапънс? Сигурен съм, че няма. Тя е толкова добро момиче.

— Искаме само писмото — отвърна Даймчърч, но на лицето му се появи изключително неприятна усмивка.

След неговото кимване бруталният Когинс коленичи и развърза ръцете на Томи. Последният ги разтърси енергично.

— Така е по-добре — заяви радостно той. — Ще бъде ли Когинс така любезен да ми подаде писалката? Мисля, че е на масата заедно с другата част от собствеността ми.

С ръмжене човекът му я донесе и намери лист хартия.

— Внимавайте какво пишете — предупреди го заплашително Даймчърч. — Оставяме на вас, но провалът ви ще означава смърт, и то бавна смърт.

— В такъв случай — каза Томи — ще дам всичко от себе си.

Той помисли една-две минути, после започна да пише бързо.

— Това как ви се струва? — попита той, като им подаде завършената бележка.

„Драга Тапънс,

Можеш ли да дойдеш тук веднага и да донесеш онова синьо писмо? Искаме да го декодираме тук и сега.

Много бързо,

Франсис.“

— Франсис ли? — възкликна фалшивият инспектор с вдигнати вежди. — Така ли те наричаше тя?

— Тъй като не сте били на кръщенето ми — отвърна Томи, — предполагам, че не знаете дали това е името ми или не. Но мисля, че табакерата, която взехте от джоба ми, е доста добро доказателство, че казвам истината.

Другият се приближи към масата и взе табакерата. Когато прочете „На Франсис от Тапънс“ я остави обратно с лека усмивка.

— Радвам се, че се държите така разумно — забеляза той. — Когинс, предай тази бележка на Василий. Стои на пост отвън. Кажи му да я отнесе веднага.

Следващите двадесет минути минаха бавно. Десетте минути след това като че ли продължиха още по-дълго. Даймчърч се разхождаше напред-назад. Изражението на лицето му ставаше все по-мрачно и по-мрачно. Веднъж той се обърна заплашително към Томи и изръмжа:

— Само ако сте посмели да ни измамите…

— Ако имахме колода карти тук, можехме да изиграем една партия пикет, за да минава времето — отвърна Томи. — Жените винаги закъсняват. Надявам се, че няма да се държите зле с малката Тапънс, когато дойде?