— Ще премълча това, което имам да кажа — заяви Томи. — То няма да се развали, ако почака.
— О! Но аз няма да премълча това, което имам да ви кажа. На прост английски, мистър Блънт: къде е онова писмо?
— Не знам, драги — заяви радостно Томи. — Не е у мен. И вие знаете това не по-зле от мен. На ваше място бих продължил претърсването. Много ми се ще да ви видя с вашия приятел Когинс как си играете на криеница.
Лицето на другия потъмня.
— Вие май сте доволен от лекомислието си, мистър Блънт. Виждате ли онази кутия там? Това е едно малко приспособление на Когинс. В нея има сярна киселина… да, сярна киселина… и железни инструменти, които могат да се нажежават до червено в огъня и да изгарят…
Томи поклати тъжно глава.
— Погрешна диагноза — промърмори той. — Ние с Тапънс преценихме погрешно това приключение. Не е с Куция крак. То е на Булдога Дръмънд, а вие сте неподражаемият Карл Питърсън.
— Какви глупости дрънкаш? — изръмжа другият.
— О! — възкликна Томи. — Виждам, че не сте запознат с класиката. Жалко.
— Глупак такъв! Ще направите ли каквото искаме, или не? Да кажа ли на Когинс да си приготви инструментите и да започва?
— Не бъдете толкова нетърпелив — отвърна Томи. — Разбира се, че ще направя каквото искате, веднага щом ми кажете какво е то. Нали не мислите, че искам да бъда гравиран като релефна подметка и изпържен на скара? Мразя болката.
Даймчърч го изгледа презрително.
— Майн гот! Какви страхливци са тези англичани.
— Здрав разум, драги, просто здрав разум. Зарежете сярната киселина, да се заемем с належащите неща.
— Искам писмото.
— Вече ви казах, че не е у мен.
— Знаем. Знаем и у кого трябва да е. У момичето.
— Много е вероятно да сте прав — съгласи се Томи. — Може да го е пъхнала в чантичката си, когато приятелчето ви Карл ни стресна.
— О, не отричате. Умно. Добре, значи ще пишете на тая Тапънс, както я наричате, с молба да донесе тук писмото незабавно.
— Не мога да го направя — започна Томи.
Другият го прекъсна, преди да е довършил изречението.
— О! Значи не можете? Е, ще видим тая работа. Когинс!
— Не бързайте толкова — каза Томи. — И ме изчакайте да си довърша изречението. Щях да кажа, че не мога да го направя, докато не ми развържете ръцете. В края на краищата не съм от онези чудаци, които могат да пишат с носовете или лактите си.
— Значи ще пишете?
— Разбира се. Не ви ли казвам това през цялото време? Целта ми е само да ви се подчинявам. Нали няма да направите нищо лошо на Тапънс? Сигурен съм, че няма. Тя е толкова добро момиче.
— Искаме само писмото — отвърна Даймчърч, но на лицето му се появи изключително неприятна усмивка.
След неговото кимване бруталният Когинс коленичи и развърза ръцете на Томи. Последният ги разтърси енергично.
— Така е по-добре — заяви радостно той. — Ще бъде ли Когинс така любезен да ми подаде писалката? Мисля, че е на масата заедно с другата част от собствеността ми.
С ръмжене човекът му я донесе и намери лист хартия.
— Внимавайте какво пишете — предупреди го заплашително Даймчърч. — Оставяме на вас, но провалът ви ще означава смърт, и то бавна смърт.
— В такъв случай — каза Томи — ще дам всичко от себе си.
Той помисли една-две минути, после започна да пише бързо.
— Това как ви се струва? — попита той, като им подаде завършената бележка.
„Драга Тапънс,
Можеш ли да дойдеш тук веднага и да донесеш онова синьо писмо? Искаме да го декодираме тук и сега.
Много бързо,
Франсис.“
— Франсис ли? — възкликна фалшивият инспектор с вдигнати вежди. — Така ли те наричаше тя?
— Тъй като не сте били на кръщенето ми — отвърна Томи, — предполагам, че не знаете дали това е името ми или не. Но мисля, че табакерата, която взехте от джоба ми, е доста добро доказателство, че казвам истината.
Другият се приближи към масата и взе табакерата. Когато прочете „На Франсис от Тапънс“ я остави обратно с лека усмивка.
— Радвам се, че се държите така разумно — забеляза той. — Когинс, предай тази бележка на Василий. Стои на пост отвън. Кажи му да я отнесе веднага.
Следващите двадесет минути минаха бавно. Десетте минути след това като че ли продължиха още по-дълго. Даймчърч се разхождаше напред-назад. Изражението на лицето му ставаше все по-мрачно и по-мрачно. Веднъж той се обърна заплашително към Томи и изръмжа:
— Само ако сте посмели да ни измамите…
— Ако имахме колода карти тук, можехме да изиграем една партия пикет, за да минава времето — отвърна Томи. — Жените винаги закъсняват. Надявам се, че няма да се държите зле с малката Тапънс, когато дойде?