Най-сетне откриха мястото, голяма, обширна сграда, заобиколена от изоставени ниви, с бърза мелнична вада, течаща зад имението.
— Мрачно свърталище — отбеляза Томи. — Побиват ме тръпки от него, Тапънс. Знаеш ли, имам чувството, че тази работа ще се окаже много по-сериозна, отколкото ни се струваше отначало.
— О, не. Стига само да идваме навреме. Онази жена е в някаква ужасна опасност. Предчувствам го.
— Не позволявай на въображението си да те ръководи.
— Не мога. Не вярвам на онзи човек. Какво да правим? Мисля, че е добра идея да отида сама и да натисна звънеца, а после да попитам смело за мисис Лий Гордън, само за да видя какво ще ми отговорят. Защото, в края на краищата, заведението може да е напълно честно и почтено.
Тапънс започна да действа според плана си. Вратата се отвори почти незабавно от прислужник с безизразно лице.
— Искам да видя мис Лий Гордън, ако е достатъчно добре, за да се срещне с мен.
Стори й се, че миглите на човека трепнаха за момент, но той бързо отговори:
— Тук няма никой с това име, госпожо.
— О, тук трябва да е. Това е Грейндж, санаториумът на доктор Хористън, нали?
— Да, госпожо. Но тук няма личност на име мисис Лий Гордън.
Объркана, Тапънс беше принудена да се оттегли извън портата и отново да се консултира с Томи.
— Може би казва истината. В крайна сметка не сме сигурни.
— Не. Той лъже. Убедена съм.
— Изчакай да се върне докторът — предложи Томи. — Тогава ще се представя за журналист, който иска да обсъди с него новата му система за лечение чрез почивка. Това ще ми даде възможност да вляза вътре и да проуча разположението на сградата.
Докторът се върна след около половин час. Томи почака пет минути, а после на свой ред отиде до главния вход. Но и той се върна разочарован.
— Докторът бил зает и не можело да го безпокоят. И никога не се срещал с журналисти. Тапънс, ти си права. Има нещо подозрително в това заведение. Разположението му е идеално — отдалечено на мили отвсякъде. Човек би могъл да умре тук, без никой да научи.
— Хайде — подкани го решително Тапънс.
— Какво ще правиш?
— Ще прескоча стената и ще се опитам да вляза в сградата тихо, без да ме забележат.
— Добре. Идвам с теб.
Градината беше доста обрасла и беше добро прикритие. Томи и Тапънс успяха да стигнат до задната част на сградата незабелязани.
Тук имаше широка тераса, от която се спускаха стръмни стъпала. В средата няколко френски прозореца гледаха към терасата, но те не се осмелиха да излязат на открито, а прозорците, под които бяха приклекнали, бяха твърде високо, за да погледнат през тях. Като че ли от разузнаването им нямаше да има голяма полза. Но изведнъж Тапънс стисна по-силно ръката на Томи.
Някой говореше в стаята над тях. Прозорецът беше отворен и откъс от разговора ясно стигна до ушите им.
— Влизай, влизай и затвори вратата — каза раздразнено мъжки глас. — Казваш, че преди около час е идвала някаква дама и е питала за мисис Лий Гордън?
Тапънс разпозна отговарящия глас като този на безизразния прислужник.
— Да, сър.
— Каза, че не е тук, нали?
— Разбира се, сър.
— А после и този журналист — изфуча другият.
Внезапно той се приближи до прозореца и се подпря на рамката. Двамата отвън надникнаха от прикритието си зад храстите и разпознаха доктор Хорисън.
— Интересува ме най-вече жената — продължи докторът. — Как изглеждаше?
— Млада, хубава и много елегантно облечена, сър.
Томи побутна Тапънс с лакът в ребрата.
— Така значи — просъска докторът през зъби. — Точно от това се страхувах. Някоя приятелка на онази Лий Гордън. Става много трудно. Ще трябва да взема мерки…
Той остави изречението недовършено. Томи и Тапънс чуха затварянето на врата. Възцари се тишина.
Томи бързо тръгна обратно, като поведе и Тапънс. Когато стигнаха до малка полянка недалеч, но без опасност да ги чуят от къщата, той заговори.
— Тапънс, моето момиче, става сериозно. Намислили са някаква пакост. Мисля, че трябва веднага да се върнем в града и да се срещнем със Ставансън.
За негова изненада Тапънс поклати глава.
— Трябва да останем тук. Не чу ли, когато каза, че ще вземе мерки… Това може да означава всичко.
— Най-лошото е, че едва ли ще бъдем достатъчно убедителни, ако отидем в полицията.
— Слушай, Томи. Защо не се обадиш на Ставансън от селото? Аз ще остана тук.
— Може би това е най-добрият план — съгласи се съпругът й. — Но… искам да кажа… Тапънс…
— Какво?
— Ще се пазиш, нали?
— Разбира се, стари глупако. Изчезвай.
Около два часа по-късно Томи се върна. Откри Тапънс да го чака близо до портата.